18.10.2011 г.

Котешко скривалище


Ранна есенна сутрин, напоена с обещаващи разходки в неаполитанско жълто,тъмна и светла охра, червен кармин, прокрадваща се натурална сиена. Контрасти в кобалт виолет, магенда, светъл ултрамарин, пруско синьо и смарагдово зелено. Това бяха цветовете на слънцето и сянката в Хонг Конг.

12.10.2011 г.

__Пазарът на чадъри и една влюбена двойка__


снимка: автора
Цял ден вали. Аз прескачам от улица на улица. Търся да си купя чадър. Накрая намирам няколко сергии с чадъри на един пазар. Избирам го 15 минути, защото има над 100 вида. Взимам един син на някакви розови птички, клетки за птички и всякакви малки щампи, предназначени за птички. Вървя сама през цялата тълпа от хора и заглеждам абсолютно всичко шарено. Промушвам се през едно тясно тунелче и се озовавам в друго по-голямо тунелче, успоредно на сергиите. Там не вали и са скрили няколко доста приятни магазина.

10.10.2011 г.

☂ Дъждовна компания ☂

снимка: автора

Събудих се от тишината, която беше обзела цялата хотелска стая. От време на време се чуваше леко покашляне от тоалетната. 
Аз продължавах да се въртя в леглото, обръщах се ту наляво, ту надясно. Мекотата на сатенирания памук докосващ кожата ми, се нуждаеше от моето присъствие. Лежах си, загледана и изумена от това, което се открива пред мен - златна рамка, с орнамент наподобяващ плитка, заобикаляща червен телевизор. Точно пред сутрешният ми, леко сънен поглед ми се показваше с цялата си пищна кичозност. Но на мен не ми се ставаше, преглътнах златното и затворих очи.

6.10.2011 г.

_________________HUMAN ERROR.

Сънувах цяла нощ, без да спра и за секунда.
На пресекулки се събуждах и после отново заспивах. Потапях се, прескачах от един сън в друг. Преплитах историите, летях над морета и планини. Под мен изригваха вулкани. Видях торнадо, тайфун, цунами, но без страдащи, падащи и летящи хора, само аз. Толкова много емоции и то само в един сън или поне така мисля. Може и повече да са били, просто нямаше пауза между тях.
Странно нещо е сънят.

23.09.2011 г.

Така стигнах до The Killing Fields

                                                                                                                                                                     снимка:автора


Смъртта на един човек е всякога смърт, а смъртта на два милиона е винаги само статистика.

Късно вечерта на 14 септември слезнах от самолета. 
Леко изнервена, но с ясното намерение да отпразнувам 25-ят си рожден ден, се устремих към изхода на летището.
Намирам се в столицата на Камбоджа, Пном Пен.

22.09.2011 г.

От Камбоджа с усмивка.


Преди време бях писала за това, че много хора не знаят къде се намира България.
Яростно заявих, че някои си мислят, че е в Африка, а други в Азия.

Днес се намирам някъде в Азия.
Обикалям и наблюдавам. Търся мнение и не очаквам правилни отговори. Опознавам различни народи и култури.

По клубната и оживена Changkat Bukit Bintang на Куала Лумпур намирам едно заведение. Гъмжи от чужденци, местни и всякакъв тип хора.

21.09.2011 г.

ИВАН МЕТОДИЕВ "ВЪЛЧЕ"

Иван Методиев лови риба на кея на Ахтопол - 2002 г.

Страшен глад настана. 
Проскимтя вълчето.
В скутите на мама
блъска си нослето.

Мама няма мляко.
Капка кръв му даде.
После го облиза.
После го изяде.

-Без да искаш, мамо,
направи го, нали?
Спри да виеш, мамо,
хич не ме боли! 



14.09.2011 г.

Родих се преди време и днес пораснах





Дъждовен ден, гръмотевичен и буреносен.
Черно-бели софийски улици, тълпи от хора, забързани, тичащи със своите чадъри.
Напрегнати шофъори, автомобилни клаксони, полъх на роса.
Така си го представи. Така може би беше.
Авторът не се сеща за подробности освен една, която се оказва главна.

13.09.2011 г.

Надникнах под облаците и видях…



What is love? As far as I can tell, it is passion, admiration, and respect. If you have two, you have enough. If you have all three, you dont have to die to go to heaven.

М. се замисли, че от два месеца вече не си е у дома. Там, където е преминал почти целият й живот, сред хората с които беше израснала.
Знаеше, че като се върне ще намери почти всичко така, както го бе оставила. Майка си - все така усмихната, обичаща безкрайно много своята кухня, работеща,всеотдайна и забързана. Баща си – отново реещ се в мислите си, напрегнат за работата, пушещ на дивана в хола, или отново стягащ багаж за поредното пътуване. Но и някак спокойно изглеждащ, въпреки всичко. Така си го представи. Кучето – спящо на студения мраморен под, дишащо тежко и ослушващо се за някой кокал. Брат си и жена му, играейки си с малкото им съкровище. Двете си баби – гледащи сериали, чистейки чистите си апартаменти, шиейки и кърпейки нещо. Все така красиви и жизнерадостни.  Спокойно протичаше животът им.
Ето така си го представяше.

23.08.2011 г.

В моята студена тишина, простено ми е да поплача



Спомням си, бях десетгодишна, когато за първи път започнах да осъзнавам сегашната си безгрижност. И това, че съм същински герой в детската си игра!

Беше лятото на 96-та, аз и още 10 хлапаци играем на „нашата“ улица в Стара Загора. 
Доста топла вечер, с мирис на липа и всякакви приятни бабини манджи. Бях при баба и дядо. 

Беше тъжна година, в която болестта на дядо ми само преминаваше покрай мен неосъзнато, а сега ми иска да  не е било така.

22.08.2011 г.

Hong Kong в 8 дни и 7 нощи!

" All of life is a foreign country. "  J.K


                                             снимка: автора

Една нощ, по време на медитация, ми се яви Авалокитешвара, Чуващия и Отговарящ на молитви, и ми каза: „Ти си упълномощен да напомняш на хората, че са напълно свободни“. Джak Керуак

                                             снимка: автора


Tъжна ли съм, весела ли съм, каква съм?-питах се, гледайки през прозореца на хотел, раположен в центъра на Хонг Конг.
В своята самотност през деня, привлечена от външната атмосфера, която е едновременно плашеща, но и едновременно интересна с движението на абсолютно всичко в нея, не ми оставаше нищо друго освен да описвам пишейки, или поне правейки го през горещите часове. Говоря за онези, в които навън без климатик на главата не би могъл да оцелееш.

26.07.2011 г.

Тишината на агресията:Shut up!










Човешката природа, доброто и злото, оцеляването са предмет на моята идея.
Силното чувство на съпричастност към живота и страданията, ме води до безсилието, което ме кара да стигна до отчаяние, разкъстващо ме отвътре.

No country for dogs!

Сега, когато съм затворена през повечето време и през по-малкото обикалям страна, която не познавам, започвам да откривам нещата, които преди бях научила, които като дойдох не ми направиха изобщо впечатление.
Почти невероятно на пръв поглед, а на втори направо абсурдно, си е абсолютната жестока реалност тук, където се намирам аз.

19.07.2011 г.

В самотата на ежедневностите си стоя



Говоря за онази простата, в която се примъкват и отмъкват разни технологически чудовища!

От ония компютърните, айподените, айфонените, айпадените, хиксперийните, телефонените,  телевизорните, лап топените и друг вид машинни чудовища, които ни завземат нон стоп със своята изкуственост, която превръщат в наша реалност .
Онези които са способни да опростят още повече онази самота на ежедневности.

11.07.2011 г.

Pool time, TOWER A, TOWER B… Somewhere between


Усещам мириса на хлор, усещам вибрациите на водата, вълнисто настроение ме изпълва…

Плетени усмивки, червени и замръзнали, говорещи различни езици, изглеждащи различни по цветност и култура, но единни в това, което правят!

Наблюдавайки това, което се случва около мен, се вписвам идеално, нищо, че съм бяла и със сини очи, приемлива съм, което ми стига.


В самотата си тук, екваториално отдалечена от точката, на която съм била зачената и родена, аз умело се опитвам да се адаптирам към тукашната атмосфера и разбиранията, кое е морално и кое е аморално.
Разбирам ги и се опитвам да ги следвам.

7.06.2011 г.

Casual bites! Логични заключения!






Едни от най-погрешните изводи на хората са, че щом едно нещо съществува, значи е оправдано. Ако едно мнение ни прави щастливи, значи то е добро, колкото и тъпо да е, колкото и скучно и сухо да е представено. Следователно щом сме щастливи, добри и полезни то става логически валидно. И обратната постановка - когато едно нещо не може да се наложи, следва то да бъде невалидно и неправилно.


Историята ни учи, че корените на един народ се съхраняват най-добре в общество, което се осланя на една вяра , което има сходство на традиционни и безспорни възгледи.

14.05.2011 г.

Събота на музеите и галериите в майското число 14

По следите на музата в четката, моливът, глината и куп подобни изящни и приложни материали!
Дни за култура и изкуство!
Дни за удивление, възхищение и наслаждение!



Учудено го преглътнах, но явно е много вероятно да не знаете за точното местоположение и дори съществуването на Софийска градска художествена галерия,срам за невежите.
Важното обаче и доста полезно е, че все ще се намери познат художник и като цяло човек на изкуството, който да обясни къде точно се намира "Софийска градска".
В София има преселници от цял свят, в такива дни видимо се отбелязва и подчертава наличието им.

11.05.2011 г.

Първо, как да го нарека, та да не се сетите?



С германско име е !
Как да го назова, вслушвайки се в сърцето си, вглеждайки се в издатините и вдлъбнатините, празнотите и обезверените частички, които той току що остави?
Как да предизвикам онова вълнение, което беше при появата на статията с германското име?

Помня началото - душата ми най-после се беше изпълнила с такава радост, че всички останали неща не можеха нищо да и сторят. Но сега съм тук, в настоящето и единственото нещо, което искам да направя е да се приютя някъде, било то във враждата, глупостта, лекомислието или любовта, просто за да забравя.

2.05.2011 г.

《Gimme that toy !》

снимка: автора






                                                                                                                                                               
                                                                                                                                                               






Винаги съм се чудила, когато изведнъж ме удари някой невероятен спомен от детството. 
Ей така, неочаквано, но толкова меко, пухкаво и сладко. 
Това не се случва само, когато пред полезрението ми попадне някоя плюшена играчка, кукла и всякакви други детски играчки. То просто си идва внезапно, за да ми напомни колко хубаво е било тогава, в онова време, старото и безгрижното, някъде там между 1986 и 1998 година.

28.04.2011 г.

Дърпаш и си в рая! ... Заместителят е по-добър!






Сгушени в ъгъла на лилавият ни диван стоим и гледаме филм, който колкото и сериозен да изглеждаше в началото, една гумена кукла го изкриви леко в средата.

19.04.2011 г.

Сутрешно-следобеден маратон

08:00ч... Забързано денят ми започна!
Тичане, чакане, без капчица спокойствие - картинката си заслужава! 
Напрежението в малката ми душичка започва да расте!
Затворена, чакаща в неуютното пространство на кафето на Национална Художествена Академия, наблюдаваща околното, също толкова притеснено и напрегнато(по незнайни за мен причини), аз съм напълно изключила, рееща се в друго измерение. 
В главата ми отеква само звукът от видеото за изложбата, пред очите ми са само проекти за дигитален печат. 
Напълно обсебена! 

18.04.2011 г.

➽Слънце пече,но не ги гони...



Денят е слънчев, но не толкова приятен...(може би заради ония смийгъли навън)...

Шумът от нечия бормашина влудява мен, но не и тези наоколо, защото те, конете с капаци(прощавай конче) ни приемат, ни предават..дай им само да се наливат...
Стоиш леко неподвижен, усмихваш се...и гледаш тъпо - това чувам и това виждам .Там долу, некъдърното ме отвръщава, тъпите им гръмки смехове ме карат да се замисля за тъпотията и плоските изказвания на повечето средно статистически българи - едни такива смотани, мислейки си, че адидаса и маратонките найк ги правят по умни, по кадърни, по разумни..., но само заблуждаващи се, те си остават там и продължават да дразнят....
Стоя обградена от четирите лилави стени на стаята ми, моята стая, моята лилава кула, която никак не изглежда въздушна, сравнявайки я с тези на тъй наречените индивиди...ония отвън, дето само се смеят, пият и въртят далавери..
Та, стоя и се възмущавам, години наред, дни наред, часове наред, минути наред...
....И к’во от това?!?!
 Просто можеш да ги наблюдаваш и да си казваш - О,Боже,опази!
Та нека се опитам да го опиша по някакъв по адекватен и същевременно разчупен начин..
....
Стоят си тия селяни долу в едно такова долнопробно кафенце.Стоят си те и разнищват  Мунчо, Пенчо и Генчо с к’во са се напили снощи...или пък мечтаят за оная кака с големите бомби, дето минала покрай тах ония път, когато на Генчо газовата му уретба, на новата Ес класа била дала фира...Или пък Мунчо се хвали с ония 80 лева дето спечелил на еврофутбол....Ах,направо да им завидиш на такива хора бе, по цял ден айляк, стои и си бърка в носа, пие бири, водки..(за к’вото има пари-сещате се, пари от еврофутбол)...Интересен живот водят тия хора,мда...
На единия жена му митничарка, кой я знае к’ви ги дипли и върти на митницата, а мъжа и си развява краткословието, т.е тъпоумието наляво или надясно..., задължително само в една посока, иначе се обърква...
Обясних ви накратко за к’во иде реч и то каква реч само...
Ама туй то - безобразно много се възмущавам...Ама хич не се отчайвам, то вече няма смисъл - такива сме си ги избрали, такива сме си ги направили...само дано и занапред не расте такава плиткоумна челяд, че тогава 2012 ще се окаже доста точна като дата за изчистване, прочистване, промиване...с две думи дим да ни няма...и всичко ще е на 6 ...
Перхидролените принцески ще изчезнат, извадените прашки няма да ги има, паиетките ще са си заминали, вафлените чудовища също няма да съществуват...Колко прекрасно звучи, става ти едно чисто на душата..., ама и малко скучно като се замислиш.То без тия фусти няма да е интересно бе...кой ще обсъждаме тогава?...Че и звезди няма да има вече...Народът ще се вдигне на бунт...и ще стане страшно...
И до къкъв извод стигаме - Лили Иванова, кака ти Преслава, Веско Маринов и Азис са най-великите, и без тях няма да е интересно...’щото народът ги харесва и без тях не би могъл да оцелее...
И като за финал - Да живеят паиетените чудовища с обувките от секс шопове...                    
                        



➨Вечерта на два хоризонта

Вървят си двама хоризонти по центъра .
Бройкат и се отчайват…
Оглеждат се за нещо младо, нещо сочно, нещо за самата вечер...
Свиркат на всяко човекоподобно заголило пъп, баджаци или цици(прощавайте за езика)...

Да им се ненадяваш на тъпотията...ходят като двойка хипопотами, леко в ритъм, с  чупка в кръста...наперчени, със стойка ала Кинг Конг...
Мислено се молят да им се отвори парашута тая вечер...
Рахождали се тия два мамута, и хоп, стигнали до едно голямо, доста внушително червено сдание...Казали си - Тук ще ни излезне късмета брат...Влизаме!
Обстановката била потресающа - клатещи се девойки, пияни мутрески, салфетки по пода, по сепаретата, по столовете и масите...долнопробна работа, ще знаете...ама тия двамата стоят и очите им шарят като ротативки...
Оглеждат се да видят дали има нещо дето не е много пияно, което става за едната вечер...
Оглеждали се, оглеждали се и възкликнали - Боже ,това е раят....
Вечерта продължила безпаметно за тия двамата ...
На сутринта се събудили в хотел, близо до Лъвов мост...
До леглото, на нощното шкафче имало  500лв и една леко мръсна, и леко измачкана(вероятно употребявана) сaлфетка, с надпис върху нея , който гласял :
-Другия път си искам свирката !
                  От Син Сити с любов. 

Една,която беше,но си запали и стана друга…03/08/10

Пуш,пуш..Пуф...паф...

Виждам и не виждам!
Ходя,но стоя!
Съм,но не мога да бъда!
Желая,а всъщност мечтая!
Мечтая и се изгубвам там,където мога да видя,но не проглеждам.Не и сега ,когато се лутам между вътрешното и онова,което ме очаква.
Желая да бъда!
Желая да мога,но не съм!
Ще бъда!
Знам,че съм тук,а трябваше да съм някъде другаде!
Пей ми каза!Аз му отговорих-Аз го прочетох ,ти докато се опитваше.Горе долу ставаше.Можеше и още....
И аз продължих да се изразявам...Опитвам се и усещам,че ме няма-тук съм,но всъщност съм изчезнала,там някъде в неизвестното,в онова приятно неизвестно,което сънувам всяка вечер...
Докато съм там,съм себе си!
Докато съм там ,мога да бъда,това,което не опитвам реално,изигравам го в нереалното ...и съм доволна.Никой не ме съди там,а тук вероятно щяха...
И ето ме пак...опитвам се да стана.
Потъвам там,някъде между това там и надолу.Шумът от това,което ме очаква ме примамва! Ах,в какъв грях се забърках...
Греховното е той чудесно,греховното ме кара да го опитвам,и всеки път да го искам все повече и повече...
Той ме гледа! Вижда ме,че пиша!
Усамотена в депресивното си замечтано и така деградивно състояние,ме кара да си запаля цигара....
Запалих !
След малко ще я допуша и после си лягам..
Самотата ме обземаше.Почти ме погълна...
Напушка малка-каза той!
Къде си бе гангста шит?
И после всички се смяха....
Музиката ме обземаше! Бях напът да се обеся на лампата над себе си!
Айде наздраве като за начало!
Тя го игнорирала!-каза някой...
Не,тя просто се излива в една тетрадка-казах аз ...............

Приказка за НЕЩАТА

Имало едно време...
Имало...Имаше ли?...Ще има ли?...
Та приказките започват така, някои от тях поне... Тези по детските книжки, тези любимите ми, които искам да се реални, но уви...не са.
И значи...
Имало едно време..много неща имало-лачени, лъскави, кожени, рибсени, надиплени, жарсени, шоколадови, сметанови, захаросани, солени, кисели, горчиви...Голямо изобилие от Неща...
Тези неща очертавали едно светло, красиво, уондърфул бъдеще, ама направо толкова огромно и велико...като китайската стена.
Но тези неща били обезпокоявани от блондирани циганки, нагиздени траверси ,улични магистрални и други магистрални и инжекционни ти му там неща, едни  дебеловрати също много засенчвали нещата...имало и едни други безпокоители - от тия големите - дето в парламента ги приемат - тези били най-лошите безпокоители....
И така рипсените, шоколадовите, сметановите и другите неща продължавали да ръстат  обезпокоявани от безпокоителите...Растяли...растяли, цъфтяли...цъфтяли...накрая почнали да преливат...
Народът побеснял, омръзнало му да гледа преливащи шоколадови, лачени, лъскави, надиплени неща  по улиците...Писнал...почнал да се моли на Бог, да ги избави от тези неща ....
Но накрая и това му омръзнало...и си казал - Сами сте си виновни за цялото преливане...!
 Как свършва приказката...?
Хм...
Еми и аз не знам да ви кажа честно..., защото народът всъщност  много обичал лачените неща.....

Вървя и извървявам

Стоиш в непознатото, очаквайки да го опознаеш.
Като малка мушица се рееш в общото. Загадъчното те разсейва, но привлича.
Желанието ти да го разбереш и осъзнаеш се засилва.
В ''това'' си само ти! Само ти можеш да се разбереш и осъзнаеш, поне засега!...
Позната стая, усетени моменти, които те въвеждат в смисъла за цялото, което си заслужава.
Обикаляйки, реейки се в познатото''тук'', очакваш да научиш и следващото ''там'', за тогава, сега и занапред.
Минаваш различни нива.
Оглеждаш се отново, намираш цветността, не обръщаш внимание на самотните капчици дъжд, стичащи се по прозорците.Те не те потискат, а напротив, карат те да помечтаеш, да се вгледаш в малкото и детайлното, което става голямо и значимо след време.
Асоциираш събития, ситуации... и стигаш до момента, в който осъзнаваш всичко.Това, което си търсил, което не си знаел или по-скоро си знаел, но е било някъде дълбоко в теб, скрито, чакащо, очакващо да е и да бъде открито.То е тук сега - усещаш се различен, променен.
Просто влюбен!
Животът ти вече е съвсем друг и не искаш да го променяш, защото знаеш, че си заслужава.
Животът сега е това, което искаш да е в момента.
Животът преди е бил нещо, което е вече само спомен.
Животът ти след това ще е това, което можеш да видиш сега и да знаеш, че ще бъде тогава.
Живееш и се рееш в мечтите, любовта, изказаните думи в не дотам приятни изречения, надяваш се, вярваш, знаеш, можеш, искаш !



Животът ти вече си заслужава...и ти просто продължаваш!

✒〈Пролетта ни дари зимен ден〉


                                                
Негативно настроение ме изпълваше. Картинката не е лоша, свикне ли се ... Разлагаща се гама, така приятна и същевременно потискаща!
Меланхолията ме обгръщаше - онази приятната, дъждовната, сред която летят мечтите, в ритъм със свой характер.
Тези чевръсти крадци на мисли ме побъркват! Затворени в дъждовните капки, взирайки се в твоето съзнание - лутащо се, намиращо, достигащо до хиляди преценки, които те крадат...и си остават за тях, недоизяснени, но измислени донякъде. Бъркаха в съзнанието ми като в джоб, търсещи последните стотинки...
С критичния си поглед ме изпълваха, но мислите ми, като палави мушици се рееха в сладък хаос...и не им обръщах внимание. Горчивото ми мълчание ги объркваше. Усещаха, но не чуваха..., и това им харесваше!
Свободните ми часове се наслагваха! Магическите ласки на деня ме обгръщаха! Усещах сладко изкушение!
Скованата нежност на сезона се прокрадваше в съзнанието ми и бе на път да го обгърне - непознато и хладно, то се движеше наоколо, безцеремонно ме гледаше и за миг се взираше - за малко да ме обърка.
Светлините, отблясъците и движението се спотайваха там някъде, между сивотата и красивото, там някъде между отвън и отвътре. Ритъмът и цветът се сливаха, но изпитваха угризение.Светлината ги издаде!
Лишеното от страсти ежедневие ми показваше драмата в скучните ми моменти. Тъгата и отчаянието ме изолираха в ъгъла на спомените. Депресията ме изпълваше или по-скоро ме заблуждаваше.
Вятърът ме е хванал, скована се опитвах да му избягам.Студен, но и някак нежен, той не ме пускаше.
Не ми остава друго освен да се вгледам без посока...
Някои детайли са по-ярки, други са по-логични, едните изглеждат по-реални, другите са по-обясними, едните ми се струват близки до мен, другите се връзват със заобикалящото ги останало.
През тези часове мога да очаквам от живота си всичко!


П.С. Исках малко да повитая в приятната неизвестност, в тази божествена сивота и същевременно красота. Но накрая си дадох емоционалната равносметка, че всяко нещо си има край!А пък аз бях някъде там... между розовото!...