28.04.2011 г.

Дърпаш и си в рая! ... Заместителят е по-добър!






Сгушени в ъгъла на лилавият ни диван стоим и гледаме филм, който колкото и сериозен да изглеждаше в началото, една гумена кукла го изкриви леко в средата.

19.04.2011 г.

Сутрешно-следобеден маратон

08:00ч... Забързано денят ми започна!
Тичане, чакане, без капчица спокойствие - картинката си заслужава! 
Напрежението в малката ми душичка започва да расте!
Затворена, чакаща в неуютното пространство на кафето на Национална Художествена Академия, наблюдаваща околното, също толкова притеснено и напрегнато(по незнайни за мен причини), аз съм напълно изключила, рееща се в друго измерение. 
В главата ми отеква само звукът от видеото за изложбата, пред очите ми са само проекти за дигитален печат. 
Напълно обсебена! 

18.04.2011 г.

➽Слънце пече,но не ги гони...



Денят е слънчев, но не толкова приятен...(може би заради ония смийгъли навън)...

Шумът от нечия бормашина влудява мен, но не и тези наоколо, защото те, конете с капаци(прощавай конче) ни приемат, ни предават..дай им само да се наливат...
Стоиш леко неподвижен, усмихваш се...и гледаш тъпо - това чувам и това виждам .Там долу, некъдърното ме отвръщава, тъпите им гръмки смехове ме карат да се замисля за тъпотията и плоските изказвания на повечето средно статистически българи - едни такива смотани, мислейки си, че адидаса и маратонките найк ги правят по умни, по кадърни, по разумни..., но само заблуждаващи се, те си остават там и продължават да дразнят....
Стоя обградена от четирите лилави стени на стаята ми, моята стая, моята лилава кула, която никак не изглежда въздушна, сравнявайки я с тези на тъй наречените индивиди...ония отвън, дето само се смеят, пият и въртят далавери..
Та, стоя и се възмущавам, години наред, дни наред, часове наред, минути наред...
....И к’во от това?!?!
 Просто можеш да ги наблюдаваш и да си казваш - О,Боже,опази!
Та нека се опитам да го опиша по някакъв по адекватен и същевременно разчупен начин..
....
Стоят си тия селяни долу в едно такова долнопробно кафенце.Стоят си те и разнищват  Мунчо, Пенчо и Генчо с к’во са се напили снощи...или пък мечтаят за оная кака с големите бомби, дето минала покрай тах ония път, когато на Генчо газовата му уретба, на новата Ес класа била дала фира...Или пък Мунчо се хвали с ония 80 лева дето спечелил на еврофутбол....Ах,направо да им завидиш на такива хора бе, по цял ден айляк, стои и си бърка в носа, пие бири, водки..(за к’вото има пари-сещате се, пари от еврофутбол)...Интересен живот водят тия хора,мда...
На единия жена му митничарка, кой я знае к’ви ги дипли и върти на митницата, а мъжа и си развява краткословието, т.е тъпоумието наляво или надясно..., задължително само в една посока, иначе се обърква...
Обясних ви накратко за к’во иде реч и то каква реч само...
Ама туй то - безобразно много се възмущавам...Ама хич не се отчайвам, то вече няма смисъл - такива сме си ги избрали, такива сме си ги направили...само дано и занапред не расте такава плиткоумна челяд, че тогава 2012 ще се окаже доста точна като дата за изчистване, прочистване, промиване...с две думи дим да ни няма...и всичко ще е на 6 ...
Перхидролените принцески ще изчезнат, извадените прашки няма да ги има, паиетките ще са си заминали, вафлените чудовища също няма да съществуват...Колко прекрасно звучи, става ти едно чисто на душата..., ама и малко скучно като се замислиш.То без тия фусти няма да е интересно бе...кой ще обсъждаме тогава?...Че и звезди няма да има вече...Народът ще се вдигне на бунт...и ще стане страшно...
И до къкъв извод стигаме - Лили Иванова, кака ти Преслава, Веско Маринов и Азис са най-великите, и без тях няма да е интересно...’щото народът ги харесва и без тях не би могъл да оцелее...
И като за финал - Да живеят паиетените чудовища с обувките от секс шопове...                    
                        



➨Вечерта на два хоризонта

Вървят си двама хоризонти по центъра .
Бройкат и се отчайват…
Оглеждат се за нещо младо, нещо сочно, нещо за самата вечер...
Свиркат на всяко човекоподобно заголило пъп, баджаци или цици(прощавайте за езика)...

Да им се ненадяваш на тъпотията...ходят като двойка хипопотами, леко в ритъм, с  чупка в кръста...наперчени, със стойка ала Кинг Конг...
Мислено се молят да им се отвори парашута тая вечер...
Рахождали се тия два мамута, и хоп, стигнали до едно голямо, доста внушително червено сдание...Казали си - Тук ще ни излезне късмета брат...Влизаме!
Обстановката била потресающа - клатещи се девойки, пияни мутрески, салфетки по пода, по сепаретата, по столовете и масите...долнопробна работа, ще знаете...ама тия двамата стоят и очите им шарят като ротативки...
Оглеждат се да видят дали има нещо дето не е много пияно, което става за едната вечер...
Оглеждали се, оглеждали се и възкликнали - Боже ,това е раят....
Вечерта продължила безпаметно за тия двамата ...
На сутринта се събудили в хотел, близо до Лъвов мост...
До леглото, на нощното шкафче имало  500лв и една леко мръсна, и леко измачкана(вероятно употребявана) сaлфетка, с надпис върху нея , който гласял :
-Другия път си искам свирката !
                  От Син Сити с любов. 

Една,която беше,но си запали и стана друга…03/08/10

Пуш,пуш..Пуф...паф...

Виждам и не виждам!
Ходя,но стоя!
Съм,но не мога да бъда!
Желая,а всъщност мечтая!
Мечтая и се изгубвам там,където мога да видя,но не проглеждам.Не и сега ,когато се лутам между вътрешното и онова,което ме очаква.
Желая да бъда!
Желая да мога,но не съм!
Ще бъда!
Знам,че съм тук,а трябваше да съм някъде другаде!
Пей ми каза!Аз му отговорих-Аз го прочетох ,ти докато се опитваше.Горе долу ставаше.Можеше и още....
И аз продължих да се изразявам...Опитвам се и усещам,че ме няма-тук съм,но всъщност съм изчезнала,там някъде в неизвестното,в онова приятно неизвестно,което сънувам всяка вечер...
Докато съм там,съм себе си!
Докато съм там ,мога да бъда,това,което не опитвам реално,изигравам го в нереалното ...и съм доволна.Никой не ме съди там,а тук вероятно щяха...
И ето ме пак...опитвам се да стана.
Потъвам там,някъде между това там и надолу.Шумът от това,което ме очаква ме примамва! Ах,в какъв грях се забърках...
Греховното е той чудесно,греховното ме кара да го опитвам,и всеки път да го искам все повече и повече...
Той ме гледа! Вижда ме,че пиша!
Усамотена в депресивното си замечтано и така деградивно състояние,ме кара да си запаля цигара....
Запалих !
След малко ще я допуша и после си лягам..
Самотата ме обземаше.Почти ме погълна...
Напушка малка-каза той!
Къде си бе гангста шит?
И после всички се смяха....
Музиката ме обземаше! Бях напът да се обеся на лампата над себе си!
Айде наздраве като за начало!
Тя го игнорирала!-каза някой...
Не,тя просто се излива в една тетрадка-казах аз ...............

Приказка за НЕЩАТА

Имало едно време...
Имало...Имаше ли?...Ще има ли?...
Та приказките започват така, някои от тях поне... Тези по детските книжки, тези любимите ми, които искам да се реални, но уви...не са.
И значи...
Имало едно време..много неща имало-лачени, лъскави, кожени, рибсени, надиплени, жарсени, шоколадови, сметанови, захаросани, солени, кисели, горчиви...Голямо изобилие от Неща...
Тези неща очертавали едно светло, красиво, уондърфул бъдеще, ама направо толкова огромно и велико...като китайската стена.
Но тези неща били обезпокоявани от блондирани циганки, нагиздени траверси ,улични магистрални и други магистрални и инжекционни ти му там неща, едни  дебеловрати също много засенчвали нещата...имало и едни други безпокоители - от тия големите - дето в парламента ги приемат - тези били най-лошите безпокоители....
И така рипсените, шоколадовите, сметановите и другите неща продължавали да ръстат  обезпокоявани от безпокоителите...Растяли...растяли, цъфтяли...цъфтяли...накрая почнали да преливат...
Народът побеснял, омръзнало му да гледа преливащи шоколадови, лачени, лъскави, надиплени неща  по улиците...Писнал...почнал да се моли на Бог, да ги избави от тези неща ....
Но накрая и това му омръзнало...и си казал - Сами сте си виновни за цялото преливане...!
 Как свършва приказката...?
Хм...
Еми и аз не знам да ви кажа честно..., защото народът всъщност  много обичал лачените неща.....

Вървя и извървявам

Стоиш в непознатото, очаквайки да го опознаеш.
Като малка мушица се рееш в общото. Загадъчното те разсейва, но привлича.
Желанието ти да го разбереш и осъзнаеш се засилва.
В ''това'' си само ти! Само ти можеш да се разбереш и осъзнаеш, поне засега!...
Позната стая, усетени моменти, които те въвеждат в смисъла за цялото, което си заслужава.
Обикаляйки, реейки се в познатото''тук'', очакваш да научиш и следващото ''там'', за тогава, сега и занапред.
Минаваш различни нива.
Оглеждаш се отново, намираш цветността, не обръщаш внимание на самотните капчици дъжд, стичащи се по прозорците.Те не те потискат, а напротив, карат те да помечтаеш, да се вгледаш в малкото и детайлното, което става голямо и значимо след време.
Асоциираш събития, ситуации... и стигаш до момента, в който осъзнаваш всичко.Това, което си търсил, което не си знаел или по-скоро си знаел, но е било някъде дълбоко в теб, скрито, чакащо, очакващо да е и да бъде открито.То е тук сега - усещаш се различен, променен.
Просто влюбен!
Животът ти вече е съвсем друг и не искаш да го променяш, защото знаеш, че си заслужава.
Животът сега е това, което искаш да е в момента.
Животът преди е бил нещо, което е вече само спомен.
Животът ти след това ще е това, което можеш да видиш сега и да знаеш, че ще бъде тогава.
Живееш и се рееш в мечтите, любовта, изказаните думи в не дотам приятни изречения, надяваш се, вярваш, знаеш, можеш, искаш !



Животът ти вече си заслужава...и ти просто продължаваш!

✒〈Пролетта ни дари зимен ден〉


                                                
Негативно настроение ме изпълваше. Картинката не е лоша, свикне ли се ... Разлагаща се гама, така приятна и същевременно потискаща!
Меланхолията ме обгръщаше - онази приятната, дъждовната, сред която летят мечтите, в ритъм със свой характер.
Тези чевръсти крадци на мисли ме побъркват! Затворени в дъждовните капки, взирайки се в твоето съзнание - лутащо се, намиращо, достигащо до хиляди преценки, които те крадат...и си остават за тях, недоизяснени, но измислени донякъде. Бъркаха в съзнанието ми като в джоб, търсещи последните стотинки...
С критичния си поглед ме изпълваха, но мислите ми, като палави мушици се рееха в сладък хаос...и не им обръщах внимание. Горчивото ми мълчание ги объркваше. Усещаха, но не чуваха..., и това им харесваше!
Свободните ми часове се наслагваха! Магическите ласки на деня ме обгръщаха! Усещах сладко изкушение!
Скованата нежност на сезона се прокрадваше в съзнанието ми и бе на път да го обгърне - непознато и хладно, то се движеше наоколо, безцеремонно ме гледаше и за миг се взираше - за малко да ме обърка.
Светлините, отблясъците и движението се спотайваха там някъде, между сивотата и красивото, там някъде между отвън и отвътре. Ритъмът и цветът се сливаха, но изпитваха угризение.Светлината ги издаде!
Лишеното от страсти ежедневие ми показваше драмата в скучните ми моменти. Тъгата и отчаянието ме изолираха в ъгъла на спомените. Депресията ме изпълваше или по-скоро ме заблуждаваше.
Вятърът ме е хванал, скована се опитвах да му избягам.Студен, но и някак нежен, той не ме пускаше.
Не ми остава друго освен да се вгледам без посока...
Някои детайли са по-ярки, други са по-логични, едните изглеждат по-реални, другите са по-обясними, едните ми се струват близки до мен, другите се връзват със заобикалящото ги останало.
През тези часове мога да очаквам от живота си всичко!


П.С. Исках малко да повитая в приятната неизвестност, в тази божествена сивота и същевременно красота. Но накрая си дадох емоционалната равносметка, че всяко нещо си има край!А пък аз бях някъде там... между розовото!...