Бернард и Анджи

Живеех на петия етаж в един осем етажен блок в квартал Иван Вазов. Приятен квартал обсипан с много зеленина и тихи , спокойни улички, ниски сгради, които ти позволяваха да видиш НДК и всички табели около него, църквата „Св.Неделя”, а даже и храм-паметникът „Св.Александър Невски”. От две години не живея там, но това си спомням. От време на време ходя на гости при майка ми и баща ми и виждам, че всичко е така, както е било, или поне гледката е същата. 

снимка: автора

Помня, че през последните години в този квартал започнаха да се строят много нови сгради и да никнат заведения, които малко промениха атмосферата.

Аз живеех на една по-закътана уличкка „Ярослав Вешин”. На нея живееха четирима природозащитници, които хранеха Вазовските бездомни кучета.

В блокът срещу моя вход имаше едно рижаво куче. Казваше се Бернард. Не знам кой го беше кръстил, но името наистина му отиваше. Беше достолепно куче, водач на всички други кучета в квартала.  Имаше  харизма и тежкарско излъчване. Добро куче беше. Аз го наричах Рижко, защото повече ми харесваше, а и се обръщаше, когато го извикам поименно. Беше най-милото куче в квартала, съответно и най-охраненото. Бездомен живот водеше, но от нищо не се лишаваше.  

Рижко обичаше да придружава всеки познат и обичащ го човек до работа, до училище, дори и ако просто отива на разходка. Беше верен другар.

В един снежен ден през 2004 година, точно преди коледните празници баща ми се прибра. Беше отишъл по работа в гр.Кърджали заедно с брат ми. Появиха се на вратата с два куфара, пълни с дрехи и едно малко бяло-кафяво кученце, скрито в огромно, пухено яке. 

Кученцето беше подарък от един приятел на брат ми, който развъжда овчарски кучета и алабаи. Беше на не повече от два месеца. Щом го видях веднага се влюбих в него, но в радостта си, не обърнах внимание на факта, че живеят само около 10-15 години, което е достатъчно дълго време, за да се привържеш до болка и да те тъгуваш ужасно много, когато дойде момента, в който ще умре.                          

Брат ми я кръсти Анджи. Прекарвах почти по цял ден с нея. Когато бях на училище мислех за Анджи непрекъснато и нямах търпение да се прибера и да я видя. Стана ми най-доброто приятелче, споделях всичко с нея, когато бях тъжна тя усещаше и се качваше на леглото ми и заедно заспивахме.  Успокояваше ме.

Рижко обикна Анджи още от първия момент, в който я видя, а това беше когато все още не можеше да ходи. Вървеше след нас и леко я побутваше по дупето с муцунка, за да я научи как се ходи. От този момент той постоянно беше с нас, където и да отивахме. 

Много обичах да я разхождам в парка и в седмицата поне по 2 пъти бяхме там. Рижко винаги идваше с нас, но като стигнехме Южния парк той ни оставаше. На път за вкъщи се срещахме на входа на парка от страната на бул.Витоша. Той почти винаги ни посрещаше мръсен, мокър и миришещ на тиня и боклуци. Обичаше да се къпе в блатото. И така всеки път заедно вървяхме към вкъщи. Рижко също си имаше къща, някой му беше построил от бяла пластмаса (като на американските къщи), с корков червен покрив. Никое друго куче не припарваше до неговата къща. Рабираемо, Рижко вдъхваше респект и явно тази територия беше негова.                    

Същата есен той изчезна. От хора в квартала разбрах, че го е блъснала кола и, че е в болница, немерен с разпорено коремче, но сега бил добре и скоро щял да се върне. След една седмица се появи , беше леко напълнял и изглеждаше здрав.

Анджи прекара почти целия си живот с него. Бяха приятели и не се отделяха един от друг, взаимно се защитаваха. Беше й приятел, баща и си личеше, че я обича. 

Преди три години Рижко изчезна и повече не го видях. Разбрах, че е починал. 

Анджи не престана всяка сутрин да ходи да къщичката му и да го търси.

Преди две години заживях с приятеля си в квартал Борово. Той не искаше куче, защото обичал повече котките, а и апартамента беше малък. След време си взехме котка. Казва се Коко, като Коко Шанел, защото е най-голямата кипра-котка, която съм виждала. Къпе се постоянно и не дава на никой да я гали. Котка с характер. Не показва никаква близост, само спи и яде и много рядко идва при теб за да я галиш.

Една вечер майка ми ми звънна по телефона разплакана. Анджи била избягала и от един час я нямало. Веднага отидох и започнах да обикалям квартала. Сърчицето ми щеше да изкочи от ужас. Силно се надявах да не се е случило нещо. След два часа обикаляне видях как в края на улицата, която води към Южния парк Анджи се задава с подвита опашка. Нямаше я три часа, беше мръсна и миришеше на тиня и мърша. Вероятно се беше къпала в блатото.  

Рижко обичаше да ходи там. 

снимка: автора

Тази година Анджи навърши осем години. Преди няколко месеца й откриха диабет. С всеки изминал ден зрението й се влошава. Вече почти не вижда. Няма желание да се разхожда, освен ако не сме на вилата.

Преди няколко дни я заведох в една клиника, за да й измерят кръвната захар. Лекарят и направи и други изследвания и откри, че има възпаление на матката, тумори на млечните жлези и белият й дроб не бил добре. Искаше да я кастрира, но заради диабета била рисково куче и процентите да оживее след операцията били под 50%. Каза ни, че й остават около седмица, две живот и като видим, че се мъчи ще трябва да я евтаназираме.

Прибрахме се в къщи и плакахме цял ден. 

Беше петък и решихме уикенда да се качим на вилата, за да потича Анджи, а и да е на чист въздух, а не затворена в апартамента. Личеше си, че не е онова жизнерадостно куче, което беше преди няколко месеца. Спеше постоянно, но имаше огромен апетит. 

Прибрахме се в София в неделя. 

Днес отидох да я видя как е. Отново спеше, но вече нямаше почти никакъв апетит. Вероятно моментът наближаваше.

Преди няколко месеца Анджи спря да ходи до къщичката на Рижко. 

Живот си живееше Рижко. Бездомен живот, но нищо не му липсваше...