2.05.2011 г.

《Gimme that toy !》

снимка: автора






                                                                                                                                                               
                                                                                                                                                               






Винаги съм се чудила, когато изведнъж ме удари някой невероятен спомен от детството. 
Ей така, неочаквано, но толкова меко, пухкаво и сладко. 
Това не се случва само, когато пред полезрението ми попадне някоя плюшена играчка, кукла и всякакви други детски играчки. То просто си идва внезапно, за да ми напомни колко хубаво е било тогава, в онова време, старото и безгрижното, някъде там между 1986 и 1998 година.

Горда съм от това, че съм имала страхотно детство, изпълнено с различни игри, като например стражари и апаши, гоненица, криеница, народна топка...Все такива, които не включват компютър и стоене в къщи.

Благодарна съм на родителите ми, които толкова често пътуваха и ме оставяха при баба и дядо в Стара Загора или при другите баба и дядо в София.
Те направиха моето детство толкова ценно.

Помня , че имаше една игра, която наистина много обичах, защото тогава закачките с момчетата бяха най-много. 
Казваше се Кър, или поне някои му викаха така, други му казваха Шмайзер. Сигурна съм, че някъде някой е измислил и друго име. Та тогава, в своето наивно съзнание съм се чувствала толкова щастлива от факта, че момче към което съм имала симпатии, случайно ме е блъснало или ненадейно се е докоснало до мен, защото такава е играта - дърпахме се, блъскахме се, пищяхме и се смеехме.
Колко сладко?! 
Толкова чисто, безгрижно и наивно усещане! 
Дори сега усещам подобия на тези чувства, но все пак далечни, защото вече съм различна, вече съм пораснала. 

В ерата на истинската, оригинална Barbie аз бях шампион, абсолютен детски колекционер, имах над 50 кукли, които обичах като свои деца. 
Гледах ги като такива, както всяко дете, всяко момиче на тази възраст, рядко и момче, което се предполага, че с възрастта ще се изкриви и освен Barbie, няма да харесва друго момиче, още по-малко ако е реално. 

Отвъд океана от игри и забавления из дебрите на София и Стара Загора върлуваше и ежедневното четене на книги в следобедните часове, някъде между два и четири. 
Спомням си, че не ги обичах особено тогава, а сега със сълзи на очи се сещам за тях, искайки да се върнат.



Дядо ми четеше, понякога ми разказваше, но беше в плюс да разказва, защото обикновено, ако зачиташе някоя книжка, заспиваше по средата, а аз стоях и го гледах, на моменти му се смеех, побутвах го с малките си ръчички, за да видя дали ще се събуди.
На следващият ден всичко се повтаряше. 
Болезнено и тъжно се сещам за тези моменти, някак смътно, но ги усещам приятно, когато ги чувствам. Те са близки и ми липсват.

Но онзи мой, малък и омагьосан свят изчезна някъде между 1996 и 1998 година.
Започнах да разбирам живота и неговата суровост. Започнах да изпитвам тъга. 
Разбрах какво е да загубиш скъп човек. 
Тогава пораснах.

И след всичко дотук се опитвам да кажа следното: 
Беше време за промяна, и то радикална. Направихме я. Разчистихме. Оставихме само това, което смятаме, че е нужно. По много. С много пълнеж и украса.

П.С.  Компютърното време настъпи! Но аз се радвам, че моите спомени са истински и са други!


Няма коментари: