13.09.2011 г.

Надникнах под облаците и видях…



What is love? As far as I can tell, it is passion, admiration, and respect. If you have two, you have enough. If you have all three, you dont have to die to go to heaven.

М. се замисли, че от два месеца вече не си е у дома. Там, където е преминал почти целият й живот, сред хората с които беше израснала.
Знаеше, че като се върне ще намери почти всичко така, както го бе оставила. Майка си - все така усмихната, обичаща безкрайно много своята кухня, работеща,всеотдайна и забързана. Баща си – отново реещ се в мислите си, напрегнат за работата, пушещ на дивана в хола, или отново стягащ багаж за поредното пътуване. Но и някак спокойно изглеждащ, въпреки всичко. Така си го представи. Кучето – спящо на студения мраморен под, дишащо тежко и ослушващо се за някой кокал. Брат си и жена му, играейки си с малкото им съкровище. Двете си баби – гледащи сериали, чистейки чистите си апартаменти, шиейки и кърпейки нещо. Все така красиви и жизнерадостни.  Спокойно протичаше животът им.
Ето така си го представяше.

М. стана неспокойна. Изведнъж осъзна как бързо изтичат минутите и секундите от живота й, докато тя си стои съвсем безучастна, сякаш единствената й цел е да се прибере, но знае, че не трябва.
Знаеше, че има неща, които трябва да преживее.
Не издържа да стои повече на терасата.
Не искаше да гледа това, на което не можеше да се любува истински.

Стана, влезе вътре, седна на дивана и започна да превключва механично  каналите на телевизора. Не виждаше нищо, не я интересуваше даже какво дават, но продължаваше. Сякаш искаше да спре мислите си. Спря се на някакъв филм, не знаеше кой е, не я интересуваше, облегна се и заспа.

Час по-късно се събуди. Стана, излезе на терасата и запали последната си цигара.

Някога стояли ли сте на върха или ако не на върха, то поне по средата на 40 етажна сграда, гледайки случващото се пред вас и незнаейки как да реагирате на гледката?
Някога случвало ли ви се е да не може да се насладите на това, което виждате?

В момента стоя на място, на което много хора биха искали да бъдат.
Стоя си и си имам този личен момент. Подчертавам, не е носталгичен или депресивен, просто размишлявам.

В този момент аз наблюдавам това, което се случва наоколо и се опитвам да надникна в душите на преминаващите. Едни гонят своята съдба, други бягат от нея. Всеки живеещ в собствения си свят. Очаква. Преживява. И той като мен. Наблюдава и се опитва да опознае. Всеки със своите копнежи и желания, страсти и любови. Живеещ, изпълнен с купища падения и възходи, с обърканости и реалности.

Безброй коли, мотори, автобуси, червени и зелени светещи човечета, аларми и клаксони, непрекъснато движение. Преминаващи замислени хора. Забързани към апартаментите си. Забързани към семейството си, което вероятно ги очаква.
Работа, работа, работа и малко време за любов.

Забелязвам четири кучета. Лаещи, дебнещи и устремени в нещо.
Съдба. Всеки крачи със своята съдба.

И ще добавя това:Колкото повече израствам, обръщам по малко внимание на това какво хората казват. Аз просто наблюдавам какво те правят“ 

Замислих се за себе си…
В такива моменти се опитвам да открия онази жива частица, оптимистичната, игривата, мотивираната и не толкова емоционална.
Но вече дни наред не съм я срещала.
Надниквам в себе си.
Очаквам да се проуча и да открия липсващото парченце.
 Уютно е. Няма хаос. Шумно е. Усещам лекота в крайниците си.
Някъде по пътя се изгубих. Между сивите и прашни улички на моята душа, между пъстрите и живописни моменти на моята любов, между блуждаенето в шумотевицата на моята съдба. Сред сивите тълпи от непознати хора, сред усмивките и радостите на моите приятели. Някъде, сред многото мечти, които имам, аз се разпилях.

Тогава той дойде…

Година и половина, а сякаш са минали само няколко месеца.
Толкова бързо минаваха дните с него.
Доста неща се случиха през това време.
Приключения, размисли, любов и сантименталност.
Седнахме на терасата заедно. Отворих бутилка вино, което от толкова емоции сама изпих, той пи бира.  Слушахме музика, говорихме за минали неща, спомняхме си, плакахме тайно. Всеки мислеше за нещо, за някой, който му липсва. Изляхме си мъката и си легнахме спокойни.
Мълчащи се оставихме на времето.


Няма коментари: