От Камбоджа с усмивка.

Преди време бях писала за това, че много хора не знаят къде се намира България.

Яростно заявих, че някои си мислят, че е в Африка, а други в Азия.

Днес се намирам някъде в Азия.

Обикалям и наблюдавам. Търся мнение и не очаквам правилни отговори. Опознавам различни народи и култури.

По клубната и оживена Changkat Bukit Bintang на Куала Лумпур намирам едно заведение. Гъмжи от чужденци, местни и всякакъв тип хора.
Сядам да изпия едно бързо Куба Либре и да изпуша една, две бързи цигари. Заговарят ме едни канадци. Питат ме от къде съм. Отговарям им. Не ме разбират. Поглеждат ме учудено. Казвам им, че е в Европа, близо до Турция. Последвалият отговор е: Да, знаем я  Турция. Много е красива! Истанбул особено!

Замислям се, но и се усмихвам от отговора и пояснението, че са ме разбрали. Отговарям им: Да, две мнения няма! Красив е, наистина! Заслужава си да се отиде и да се види!

  

Но защо нито един от хората, които съм срещнала за тези 3 месеца, не ми каза, че и България е красива и че са ходили там? 

Може би защото само ние си я хвалим толкова. 

Може би защото повечето хора я смятат за малка, ненужна и не толкова внушителна държавичка. Такава, в която няма толкова забележителни неща за гледане. 

Може би така мислят. 

А не са прави. 

Имаме доста интересна история. 

Имаме доста интересни архитектурни паметници. И културата и традициите ни са интересни. Някои чужденци го забелязват. 

Имат интерес да ходят до моята мила Родина, дали заради евтиния начин на живот, дали заради друго. Не знам. Ще ги питам, ако ги срещна. Засега мога само да гадая какви са техните виждания.

А тук ще се произнеса за мнението на огромна част от българското общество и за природните дадености на страната.

И с ръка на сърцето заявявам най-откровено – Хора, природата ни не е по–различна от тази, която има навсякъде другаде по света. Тя е даденост, ние я пазим или не я пазим. Преустройваме я или я оставяме девствена, неподредена и пак толкова красива. Няма смисъл от възхвала на българската природа. 

Защото и тук имат реки, водопади и морета. В плюс им е океана. 

И тук има планини, равнини и полета. 

Природа има навсякъде. 

Нашата с нищо не е по-различна, нито по-добра.

Преходното състояние на това време, в което живеем днес, се надявам да ни научи постепенно, че не само „нашето“ е добро.

Защото наистина не е така, както си мислих относно това, с какво ни свързват по света.

Тук, в Азия не ни свързват с тигрови шарки. Тук не ни свързват с нищо. Или поне не съм срещнала човека, който да ме накара да мисля обратното.

Може би мястото е такова, може би хората тук са малко по–инертни и не се интересуват чак толкова от историята и съвремието на друга държава, било тя България, Сърбия, Турция или Гърция. Без значение.

Те знаят коя е Турция, но не знаят, че ние сме били от 14 до 19 век под турско робство. Защото не ги интересува. Или някой ще каже: защото са спали по история. Дори и така да е има ли значение?

Тези хора не дават и пет пари за времето на войните, за онези тежки времена. Не тъгуват по него. Не мразят заради него. Единственото, което правят е да се опитват да съхранят паметниците на културата си, за да бъде показвана след време. 

За да бъде видяно онова, което е било преживяно в миналото. 

За да се знае.

Те живеят за това тук и сега. 

Градят, изграждат, работят постоянно, рядко пият, но се забавляват по техни си други начини, дори и тези начини да са 5 часово пазаруване в Мола от спестените пари от непиене.

Някои са много религиозни, други по-малко, а трети не са даже вярващи. Но никой не съди никой.

Малайзия е ислямска страна. 

В нея живеят около 20 милиона души. 

В столицата Куала Лумпур живеят милион и половина жители, всеки от които с различна религия и вяра. Можеш да срещнеш малайзийци, китайци(даоисти, будисти, конфуцианци и християни), индийски имигранти и британски колонизатори. Но всеки е толерантен към религията на другия. 

В България повечето хора са мразели мюсюлманите, заради робството, заради историята, заради онова, което са ни причинили. И какво печели с тази своя омраза, която даже, ще го кажа срамувайки се, беше медийно показана преди няколко месеца?

Какво печели?

Нищо не печели. Печели единствено присмех и учудване от страна на другите държави, успели да видят изкривеното съзнание на един луд, имащ даже своя партия. С риск да греша, мисля, че още си я има.

В България повечето хора в днешно време, не мразят мюсюлманите, заради робството, мразят ги просто, защото имат нужда или по-скоро се чувстват длъжни да поддържат омразата на прадедите си.  

Били сме под турска власт, да, били сме, но това остава в миналото. Не загърбвам историята, за която са се борили моите пра, пра дядовци, но отказвам да мразя техните врагове.

Но да не задълбавам толкова в своето възмущение.

П.С. Добре, че отидох до Камбоджа, за да се срещна с австралиец, който имал приятели в България. Да ми каже колко е красиво там, но и да не задълбава емоционално в други впечатления. Правил филми човека и пишел. Човек на изкуството. Човек на движението. Странно е как е стигнал до нашата велика страна. Не попитах даже как. Постоянно беше извън хостела, в който бях отседнала. Но в малкото моменти, в които говорех с него не спомена повече нищо за България.  Правеше филм за Камбоджа и това бе нещото, за което не спираше да говори.

Седнала на една масичка в центъра на Пном Пен, отпивам от кафето си, пуша цигара и наблюдавам жената отсреща, по пижама, прегърнала своето малко момиченце.  Усмихва ми се. После продължава да го гушка. Щастлива е. Взима един гумен ластик и връзва на опашка косичката на малката. Усмихвам се. Допивам си кафето. Изваждам си фотоапарата и ги снимам, за да си ги спомня след време. 

За да си спомня за тяхното безгрижие и щастие. 

Без капчица омраза.

                                                    снимка:автора