__Пазарът на чадъри и една влюбена двойка__

снимка: автора

Цял ден вали. Аз прескачам от улица на улица. Търся да си купя чадър. Накрая намирам няколко сергии с чадъри на един пазар. Избирам го 15 минути, защото има над 100 вида. Взимам един син на някакви розови птички, клетки за птички и всякакви малки щампи, предназначени за птички. Вървя сама през цялата тълпа от хора и заглеждам абсолютно всичко шарено. Промушвам се през едно тясно тунелче и се озовавам в друго по-голямо тунелче, успоредно на сергиите. Там не вали и са скрили няколко доста приятни магазина.
Разгледах ги набързо и продължих към първият голям булевард, който се загатваше в далечината на пазарската улица. 
Самотно ми е.
Дъждовно е, а в такова време мислите почти винаги се насочват към място, което е топло, уютно и приятно. Представяш си как пиеш чай с ром, с близък за теб човек или пък в компания, унесени в разговори... Такива мисли ми се въртяха в главата, докато бродех из мръсните и дъждовни хонконгски улици. 

Но дори дъждовен, градът е много чаровен. Вярно, вятърът не е от най-приятните. Подтиква към това да спреш да му се наслаждаваш отвън, и да искаш да се скатаеш в първото възможно кафе.
Обикалях, обикалях. 

В един момент си дадох сметка, че се въртя в кръг, унесена в мисли. Поспрях за секунда, запалих цигара и се отправих отново към пазара. Шареното ме привличаше, а и исках да разгледам по-детайлно. Беше пълно с хора, които се блъскаха със своите чадъри, забързани, отнесени в някакво си тяхно пространство. Подминаваха всичко и всички като крайпътна гара, без дори да погледнат. Бързаха. И аз бързах. Както вчера, както онзи ден, както винаги. Не им се сърдех затова, че на няколко пъти щяха да ми извадят очите с чадърите си, нито затова, че ме настъпваха и блъскаха до такава степен,че залитах и се подпирах на първия човек, който беше до мен. 
Примирена и замислена, си продължавах с обиколката и наслаждаването. 
Извадих фотоапарата и започнах да снимам. Но ми беше трудно, носех две торбички, чанта, държах чадър, та затова направих само четири, пет снимки и продължих да вървя. 
Стигнах до сградата, в която работи. Звъннах му и му казах, че ще го изчакам да приключи работа. Седнах в кафето на първия етаж. Купих си една мока и започнах да разглеждам списанията, оставени на стелажа до мен. В кафето не се пушеше. Взех си моката и излязох готова отново да бъда блъскана и ръгана от забързана тълпа. 
Изкачих се по една стръмна улица, която водеше към гора или някакъв парк. Виждаше се върхът на планината.
Минавах покрай възрастни, млади, всякакви седящи хора. 
Имаше три сервиза за ремонт на автомобили. 
Няколко  монтьора ме гледаха странно при изкачването ми. Подминах ги. 
Непосредствено до един от сервизите беше скрит ресторант – дълъг четири метра и широк два. От едната страна имаше пътечка, по която да се минава, а от другата страна бяха сложени маси наредени по двойки. Подминах и продължих да се изкачвам. 
Срещу мен се издигаше някакъв китайски храм. Имаше табела – пушенето забранено. 
Спрях и поседнах на бордюра, който беше близо до храма. 
Сред пет огромни дървета(не знам точно какви бяха, но бяха доста внушителни) и няколко храста, бе разположена една кокетна беседка, украсена с китайски орнаменти. Нямаше хора наоколо. Беше пусто. Вероятно заради дъжда. Поседях петнайсетина минути. Направих няколко снимки и се отправих надолу по улицата.
Валеше. Доста силно валеше. 
Бях си сгънала чадъра, исках да се понамокря, с идеята да се заредя положително и да спра да мисля за каквото и да било.
Минах покрай всякакви магазини- сувенирни, книжарници, изложбени зали, сергии с вестници и книги, нямаше кафета, само ресторанти за бързо хранене.
Бях изцяло погълната от музиката, която слушах. Накара ме да се почувствам лека и безгрижна, на моменти самотна, но свободна. Сякаш бях една малка точица, която се намира в една безкрайност от други устремени непознати точици. Всички те пътуващи към своя си точков свят, към своето си безцелно или целенасочено съществуване. А аз, аз бях самичка и лутаща се в непознатото.
Обикалях, наслаждавах се, отвращавах се, търсех, намирах и така цял ден. 
На моменти ми се доплакваше, замислена в своята самотност, обзета от някаква нетипична за мен депресия, или поне беше неочаквана за това място и този момент. Накара ме да се замисля за това дали извличах всичко нужно, всичко хубаво. Питах се дали това, което ми се случва, трябва да ми се случва сега, в този момент. Дали аз съм човека, който би разбрал и усетил всеки детайл, който ме заобикаля на това място. Вървях и си задавах тези въпроси, не искаща отговор. Знаех, че ще ми мине след няколко минути. 
От време на време си поглеждах часовникът. Много бавно минаваше времето. Но аз продължавах да ходя, да обикалям, да търся, да гледам… 
Изведнъж си дадох сметка, колко е нелепо това, че от четири часа обикалям и то почти по едни и същи места. Вероятно хората ме бяха запомнили и ме мислеха за поредния заблуден турист. Нека ме мислят, ако видя, че ме гледат, ще ги поздравя.
Исках да седна за малко. 

Отидох до Старбъкс, беше на отсрещният ъгъл. 
Взех си кафе, седнах на една маса в ъгъла и започнах да пиша.
От време на време срещах учудени погледи от страна на млади компании, които бяха с лап топи, айпади, айфони и всичко ай и тъчскийново. И аз бях така, с изключение на айпада и лап топа. Пишех на ръка. Забравила съм колко е приятно да пишеш с химикалка. Както и да е. 
Леко олдскуул го раздавам, но не ми пука. 
Приятно ми е. 
До мен имаше четири момичета, местни, току що излезнали от училище. Пишеха си домашните и обсъждаха нещо. „Нещо“ е, защото не разбирам все още китайски. Забавляваха се, смееха се и пишеха.
А аз, аз стоях на масата в ъгъла с един стол срещу мен за компания. Стоях и разказвах писмено преживяванията си през деня, защото тетрадката беше единственото нещо, с което можех  да споделя. 
Отпих глътка от кафето си. 
Станах и отидох да изпуша една цигара навън. Върнах се след пет минути и седнах на мястото си. 
В кафето влезна едно момче. Беше с бастун, на годините на момичетата до мен. Погледна ги за миг и после облегна бастуна си на стола до него. Сложи захар в кафето си, разбърка го бавно и замислено. Погледна ги още веднъж, взе бастуна и мина покрай мен. Излезе от кафето. Огледа се и се отправи към стръмната уличка, онази с храма на върха. 
А аз, аз стоях и наблюдавах. Пак станах и се отправих към входа. Изпуших още една цигара. Нервно ми беше. Постоях десетина минути и после влезнах. 
Момичетата ставаха. Смееха се и си говореха. Едното беше в инвалидна количка. Взеха нещата си и се отправиха към входа. Всеки се запъти в различна посока, само момичето в инвалидната количка не беше само. Момчето с бастуна се беше върнало. 
Двамата бавно се отправиха към стръмната уличка.
А аз, аз съм добре.

Погледнах часовникът си. Времето продължаваше да се точи бавно и бавно. 
Навън вече беше тъмно, продължаваше да вали. 
Светлините в града бяха включени от един час. Подухваше вятър. Красиво беше - отражения от табели, различни преливащи се цветове по улицата. 
А аз, аз все още бях сама и втренчена във витрината.
Студено ми беше. Странно за Хонг Конг. Неочаквано.

Още съм в кафето и от време на време драсвам по някой ред. Взех си един топъл чай с идеята да се стопля. Но без особен успех благодарение на климатика .

До мен стоеше една влюбена двойка. Смееха се, държаха се за ръце, по детски се пощипваха и побутваха. Показваха близостта си.

А аз, аз стоях отстрани и от време на време ги поглеждах. 

Отново се чувствах самотна. 
Вече изливането на хонконгските ми ежедневности в тази тетрадка, не ми беше достатъчно. Продължавах да чакам. Както всяка вечер от три месеца насам. Цялото ми забележително обикаляне през деня беше излетяло някъде, отвяно от вятъра или от някой от безбройните климатици, покрай които бях минала. 
Седях и си го мислех.
Седях сама, безгласна, само пишеща. 

Поемах дълбоко въздух и продължавах да чакам.
Прочетох всички възможни списания и вече ми беше скучно. 
Слушах смеха и неразбираемия език на хората около мен. Сложих слушалките на айпода си, подразнена от чуждата радост, исках да се изключа от реалността, от това което ме заобикаляше в този момент.
Погледнах двойката до мен, искрени и щастливи, продължаваха да се държат за ръце, да се забавляват по свой си начин. Момичето показваше някакви нови придобивки, момчето ги разглеждаше с интерес, или поне така изглеждаше.
А аз, аз стоях и чаках да дойде моята неприкрита любов. 

Чаках, чаках, вече станаха три часа. 
Вярно, през това време се занимавах с различни неща, не ми беше скучно, но си поглеждах часовникът от време на време и исках да стане по-бързо вечер.
Влюбената двойка стоеше до мен, вече не бяха хванати за ръце, а се бяха гушнали сладко един в друг. Гледаха нощен Хонг Конг през прозореца и се наслаждаваха. Бяха спрели да говорят. Просто гледаха безмълвни. Това им беше достатъчно или просто нямаха какво повече да си кажат.

Автобусът дойде и те се втурнаха към изхода на кафето, за да го хванат. 

Отпих глътка от чая си. Погледнах часовникът. Оставаха ми още трийсет самотни минути. Обърнах се към витрината и се отпуснах на креслото загледана в светлините навън. 
Беше красиво.  
Пред витрината мина една възрастна двойка, хванати за ръце. Постояха няколко минути докато изчакат рейса. След петнайсет минути дойде. Те се качиха усмихнати. Седнаха на две седалки един до друг, замислени и загледани напред. После се прегърнаха.

А аз, аз все още чакам.     

снимка: автора