Ранна есенна сутрин, напоена с обещаващи разходки в неаполитанско жълто,тъмна и светла охра, червен кармин, прокрадваща се натурална сиена. Контрасти в кобалт виолет, магенда, светъл ултрамарин, пруско синьо и смарагдово зелено. Това бяха цветовете на слънцето и сянката в Хонг Конг.
Лежах в затопленото легло, сгушена в меката, бяла материя на завивките и сънувах. Котeшки лапички, котешки опашки, котешки очички. Малки, средни и големи. Котки, котки, котки. Изобилие от котки.
Малко по малко, с накъсани и бавни премигвания, на паузи, започвах да отварям очите си. Хората казват, че не било хубаво да сънуваш котки. Врагове си имал. И така да е. Това е просто сън.
Прегърнала възглавницата на липсващият любим човек, който вероятно е отишъл на работа докато съм спяла, сгушена в намачканите чаршафи се събудих с музиката на Tony Gatlif. Стаята бе изпълнена с лекия, ненатрапчив звук от вентилаторa и нежното ухание на кафе.
На лицето ми грейна широка усмивка, последвана от голяма прозявка и петминутно протягане. Пред очите ми изскочи последния кадър от видеото от дипломната ми работа. Музиката накрая беше на Gatlif. Любима песен от любим gipsy филм.
Повдигнах леко глава, исках да видя гледката от хотелския прозорец. Точно такава я бях запечатала в съзнанието си. Станах и си направих кафе без захар, само с една лъжичка сметана, както го обичам. Взех вестника, който всяка сутрин оставяха пред вратата ми, седнах на леглото и бавно, с наслада започнах да отпивам глътка след глътка. Запалих цигара и си пуснах добрия, стар Tom Waits.
След дълго събуждане, станах и се запътих към банята. Взех си бърз душ, облякох любимите си дънки, най-цветната си тениска и се отправих към асансьора. Слизах бавно надолу, погълната от мисли за местата, които ще посетя днес. Излязох от лъскавия хотел и започнах да вървя по хонконгската улица.
По средата имаше голям камион пълен с бамбук. От него се подаваха две момчета около двадесет и пет годишни, голи до кръста. Разтоварваха го пред една порутена сграда, от която излизаха и се спускаха малки, включени към по-големи водопроводни тръби. Беше сива и изхабена от времето.
Вървях през локви, кал, изхвърлени найлонови торбички, фасове, опаковки от храни, бамбукови пръчки, пластмасови сламки, изгнили плодове и зеленчуци. Имаше пазар на тази улица. Заглеждах най-колоритните продавачи. Жена около петдесетте по джапанки, с изцапана зелена престилка, дълга, захабена черна пола и блуза на червени цветя с навити ръкави. Държеше метла с едната си ръка, а с другата мръсен парцал на малки, ситни дупчици. Чистеше пред своята сергия. До нея друга, пак на същата възраст, с още по захабени дрехи, подреждаше щайги и касетки пълни с плодове и зеленчуци.
В средата на пазара беше следващата колоритна сергия - на мъж на средна възраст с небрежно навити крачоли и скъсана тениска, с кървав нож в ръка, чистеше някакво месо. Просваше го в една огромна тава, по която се стичаха капки кръв. Над него, вързани за една дървена пръчка, висяха печени гъски с глави и без глави. От тази сергия се носеше най-ужасната смрад – на мърша. Подминах я отвратена, опитвайки се да прикрия ужасът и погнусата ми от видяното.
От сергиите се носеше гама от приятни и неприятни миризми. Пазарската улица бе изпълнена с различни цветни нюанси, отражения от дрехите на продавачите, плодовете, зеленчуците, месото, от всичко, което продаваха. Цветовете се вливаха един в друг и правеха мократа улица да изглежда великолепна.
В своята разходка се опитвах да възприема тази част на Хонг Конг.
Стигнах до голям, оживен булевард. Знаех на къде точно да вървя - познато ми беше.
Тълпи от хора. Висок, слаб, леко мургав чужденец в черен костюм, риза и вратовръзка в натурална умбра, забързано ме подмина. Елегантно облечени жени, около тридесетте, предимно местни, се опитваха да пресекат на отсрещния тротоар. Ученици в униформи - риза, пуловер с малка емблема на училището, къси черни панталони(за момчетата) и плисирани поли(за момичетата), три четвърти бели чорапи и раници, стриктни до най-малкият детайл, отиваха на училище. Изнервени майки с бебешки колички, опитваха да преминат по-бързо и да стигнат до най-близкото и спокойно място. Баба с бастун, пред магазин за хранителни стоки, стои и си рови в портмонето. Дядо с бомбе, в стар, захабен костюм, чете вестник на автобусната спирка. Момиче на моята възраст, с дълга до кръста черна коса, в рокля на малки розови цветя с черни, гумени ботуши и огромна лачена чанта на Мики Маус и Мини Маус, мина покрай мен и ми се усмихна. Момче в сиви дънки и ботуши, тип кубинки, с небрежно разрошена коса и чанта през рамо, пресичаше булеварда.
Претърсих чантата си, за да намеря айпода. Пуснах Дейвид Линч и с походка, тип онзи пич с шапката и бастуна от бутилката, продължих да крача, погълната изцяло от идеята да се взирам във всеки. Намирах по нещо интересно в най-малките неща, които се изпречваха на пътя ми.
Заваля ситен и приятен дъжд. По тротоара започнаха да изникват, като цветни гъби различни по големина чадъри - с дантела по периферията, на точки, анимационни герои, цветя, райета, карета, животински шарки, прозрачни и гумени. Привлякоха вниманието ми и започнах да се вглеждам не в хората, а в чадърите им.
Блъскана от забързаната тълпа, намирам място да се спра и да снимам. Заобикалят ме ядосано хора, подразнени от появата на моето безпардонно спокойствие. Снимам ги в гръб, видимо възхитена от всичко, което се случва около мен.
Извадих чадър, пристъпих една крачка и отново се озовах в навалицата. Започнах да бързам заедно с тях.
Изведнъж усетих натрапчиво ухание от една близка пекарна. Спрях се и влязох. Пет щанда, пълни с тестени изкушения. Грабнах една кифла със сладко от боровинки, поръсена с бадеми и излязох.
След дълго ходене и заглеждане в натруфени, кокетни магазинчета, се изтощих. Затова седнах в малкия парк пред едно магазинче и се задълбочих в това да гледам импозантната хонконгска архитектура. Пуснах си саундрака на Pina, замечтано се облегнах на пейката и се загледах в небето. Прелитаха птици – орли, чайки, врабчета, кълвачи. В Хонг Кон е пълно с птици, които не съм свикнала да гледам на такъв тип място. И плъхове има доста. Огромни кафяви хлебарки, също. Местните са свикнали, но на мен в началото ми правеха впечатление. Стрясках се и с погнуса се обръщах на другата страна, като видех хлебарка. Пищях ужасена, ако видех плъх в края на тъмна и тясна уличка, ровещ в боклука, пръснат около някоя кофа. Така беше преди, но вече го приемам за нормално. И плъховете и хлебарките имат душа, милите!
Препълнена от мисли и емоции, отпусната на пейката с цигара в едната ръка, а в другата кутийка Кока Кола, продължавам да размишлявам. Сещам се затова, че ми остават по-малко от три месеца в Куала Лумпур, което ме стряска за момент, защото имам чувството, че имам още много неща, които трябва да видя. Оттам се прехвърлям на това, че като се върна в България ще ми предстоят изложби. Изниква въпросът и за галерията ми и това, какво ще се случва с нея. Мислите ми започват да се вливат една в друга, обърквам се, накрая просто се изключвам изцяло, затворила очи и се отпускам. Почивам си за миг, отпивам глътка от Кока Колата си и мислите в главата ми отново започват да се блъскат. Мисли за работа, работа и пак работа. Вече се чувствам изтощена от толкова мислене и разходки. Станах и бавно започнах да вървя към хотела. По пътя се спрях в един магазин, за да си купя студен чай от жасмин. Отпих няколко глътки. Пред мен се откриваше нещо грамадно и стъклено, с много и различни по цвят и големина, табели - поредният „мол“. Извадих фотоапарат и снимах, но не влязох вътре. Не обичах да губя времето си по такъв начин - часове обикаляне, в разглеждане на дрехи, обувки и всякакви глупости. Струваше ми се безсмислено. А и винаги съм предпочитала малките, кокетни магазинчета, пълни с пренебрегнати дрехи и уникати, от колкото онези в лъскавите, помпозни магазини. Вярно, като видя нещо лъскаво, блестящо и сияйно, веднага като сврака отивам да го видя. И с книгите съм така, обичам онези софийски чичковци и лели, онези с книжните сергии, но рядко купувам. Имам някакъв страх от използваните неща - вещи, книги и дрехи. Не че ми е противно и неприятно, просто се замислям за онези хора, които си дават книгите след време. Дали ги дават доброволно или просто са заемали място на внуците или децата в апартамента, къщата, когато знаете, човекът си е отишъл. И имам странното усещане, като се доближа до нещо чуждо, може да е внушение, че дадената вещ носи енергията на притежателят си. Смятайте ме за луда, кукувица, изперкала, умоповредена, ама така си мисля. Та заради това не купувам. И с антиките съм така. Гледам ги в захлас с часове, възхищавам се на изработката, но не бих си купила. Разказвам ви затова, защото минах покрай един чичко с накривена съдрана от носене шапка, продаваше вестници и книги на една сергия до „мола“. Стоеше си там сам-самичък и усмихнат. Шепнешком и с жестове казваше заповядай, виж, разгледай, ако искаш си купи, ако не искаш не си купувай. Разгледах набързо и си купих един вестник. Мил и благ беше човекът. Как да го подминеш без да се загледаш в нещата, които ти предлага? Та оттам се сетих за книжните сергии. С усмивка продължих към хотела. Смаяна от очарователният Хонг Конг, не исках да си тръгвам. Бих се връщала през няколко години, за да виждам промените. А той се променя мигновено, с всяка секунда.
Времето тук е подходящо за целогодишно ремонтиране на улици, булеварди, освежаващо боядисване на сгради.
А тук се строи постоянно – рядко малки постройки, в повечето случаи са небостъргачи. Минах покрай една преди броени минути. Опакована, сега се изграждаше. Изумително е как си ги подреждат, стоят толкова умишлено поставени на 2 метра от други огромни небостъргачи. Всичко е направено с добре обмислена идея. Красиво е. Креативни са хората. Радват ме по цял ден.
Свечеряваше се и заваля ситен дъжд. Спрях се до една витрина на китайски магазин пълен с всякакви сувенири – китайски порцелан, различни по размер златни и порцеланови статуетки. Влязох и ги разгледах набързо. После излязох и отваряйки чадъра си се загледах във витрината отвън. Внезапно нещо помръдна на най-долният стъклен щанд. Погледна ме с големите си жълти очи и се сгуши до един Буда.
Беше котка.
Там живееше.
До Смеещият се Буда.
 |
| снимка: автора |
Няма коментари:
Публикуване на коментар