_________________HUMAN ERROR.

Сънувах цяла нощ, без да спра и за секунда.

На пресекулки се събуждах и после отново заспивах. Потапях се, прескачах от един сън в друг. Преплитах историите, летях над морета и планини. Под мен изригваха вулкани. Видях торнадо, тайфун, цунами, но без страдащи, падащи и летящи хора, само аз. Толкова много емоции и то само в един сън или поне така мисля. Може и повече да са били, просто нямаше пауза между тях.

Странно нещо е сънят.

Строяха се сгради стигащи облаците, от само себе си, сами се строяха. Виждах как се издигаха блок по блок. Не тухли, а блокове, като онези, с които са построени египетските пирамиди. Ето такива блокове - каменни и тежащи по 2 тона. Виждах как сами се местеха и изграждаха внушителната гледка пред мен.

Дори имаше прозорци в небето. Реех се, обикалях около тях и наблюдавах със силно възхищение.

Тайно се надявах да не е сън, но осъзнавах, че е много нереално, въпреки усещанията ми.

Скачах от сграда на сграда, от планина на планина, спусках се по склоновете, вдишвах силно и после се гмурвах в морето. Отпусках се плавно, носена от водата. Свободна.

Събудих се. Чувствах се щастлива. След това заспах.

Започнах да сънувам отново.

Планини и възвишения, склонове и отклонения, пътища и пътеки, всички те ме обгръщаха. Гледах ги и се сетих за онази птичка и легендата за нея… Там, в сънят ми се сетих…

..." Има една легенда за птичката,която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго създание.

Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клони, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре извисена над своята агония, надпяла и чучулигата и славея. Защото най-хубавото се добива с цената на голяма болка... или така е според легендата.

...Птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама незнае какво я кара да забие шипа в гърдите си и да умре пеейки. Когато острият трън я пронизва,тя не подозира, че я очаква смърт; само пее и пее, докато не и останат сили да издаде нито звук повече. Но ние, когато ние си забиваме шипа в гърдите знаем. Разбираме. И пак го правим. Все пак го правим."...

За нея се сетих и започнах да се изкачвам по върховете, тичайки нагоре, все едно някой ме гонеше. На подскоци, на моменти летейки, забързана, но не и задъхана в своята бързина, бягах ли, бягах.

Над мен светеше.

Като полярно сияние. Поразително красив танц на разноцветни светлини в небето. Разпръснати във всички посоки. Гледката беше неописуема. Приказно и цветно.

Емоционално беше.

Викингите вярвали, че сиянията са воини, препускащи на коне през небето, а според ескимосите добри духове палят светлините, за да осветят пътя на мъртвите към отвъдния свят.

Седнала на един скалист хълм наблюдавах . Тихо беше. Чувах подскачащите и игриви мисли в главата си, като малки мушички. Станах и скочих. Полетях. Чувствах се като феята Менче–Звънче от приказката за Питър Пан.

Щастлива се гмурнах в цветната гама.

После се събудих с много нежелание, бях в стая, обградена от стени, не беше цветно, а бяло. Завесите бяха вдигнати, слънцето осветяваше цялото ми лице, небето беше приказно синьо. Отпусната стоях и се наслаждавах на спокойното си събуждане. Сякаш бях оглушала за реалността, която се криеше под небесната приказка. Полежах още няколко минути и после станах. Отворих вратата на терасата. Тогава усетих силният блъсък от ръката на ежедневието. Чуваха се клаксони на коли, забързани мотори, динамично беше, не като в сънят ми.  Поогледах се малко за да опозная за пореден път всекидневната гледка. Да, нищо не се беше променило. Тогава мислите ми започнаха да се прехвърлят във въображаеми сценарии. Първият е свързан с грешките и хората. 

Вече не сънувах. Поне така мисля. А може и да е поредния сън, в който пиша това, което пиша сега. Но изглежда да е  реално.

Докато си пиех сутрешното кафе и пушех първата си цигара за деня, се замислих за шестте грешки според Цицерон. Ей така, изведнъж ме удариха, една по една. И така сутрешно и с леко заспал привкус  в главата ми, започнах да си ги обяснявам.

При писменото ми обяснение, за разлика от това, което предъвквах мислено, ще стана малко по – неразбираема и не толкова приказна.

Та нека започна това, което исках да започна. Онова за грешките.

Първатa е относно заблудата, че личният напредък се постига чрез потъпкване на другите. Вярно, според мнозина трябва да сме егоисти и да следваме собствените си цели, без да се замисляме за последствията, защото постигането на успех е най-важното.  Но аз не съм съгласна с това.

Всекидневният свят е единственият, който е общ за всички. Сигурността го прави предвидим. Инерцията, която ни съпътства във всекидневието, не ни позволява да се замислим за самия  свят. Моментът, в който започнем да анализираме кое е правилно и кое не е, тогава настъпва нашата светогледна криза. Тогава ние започваме да се насочваме към другите алтернативни светове, защото човекът по своя вътрешна потребност, се вписва перманентно в структурите на социума, независимо от тяхната конкретност.

Един велик човек  казва, че си взаимодействаме с останалите по отношение на природата и културата , като самите ние се повлияваме от тях и им влияем. Той определя отношението ни към останалите във всекидневния свят като естествена нагласа.

Човекът е свързващото звено, посредством неговата научна изобретателност или поведение. Той не може да живее изолиран, така както последствията от неговите действия или бездействия, не могат да бъдат затворени само в един изолиран свят. Всекидневието взаимодейства макар и непряко с всички останали светове, защото те поотделно влияят върху човешката същност, а тя от своя страна е ядрото на всекидневния свят.

Та мисълта ми е, че всички ние сме взаимно ангажирани със своя свят и света на другия .

Така както аз съм отговорна в определената ми роля, така разчитам до крайност и на действията на другите. Отношението към мен самата и към останалите е в зависимост от социалните роли, към които всички се идентифицираме. Успехът е главна цел във всекидневието.

Добре, ще го обясня по простия начин. Ако искаш да успееш в нещо, не трябва да потъпкваш мнението на другите и тях самите като цяло, а напротив. Трябва да се съобразяваш с техните идеи и да се вслушваш в техните критики и възможности, които ти предоставят. Защо ли? За да постигнеш истински успех.

Замислих се и за втората грешка според Цицерон, която е склонността да се тревожим за неща, които не могат да бъдат променени или поправени и ще започна така.

Основно място в нашата психика има нашето внимание, което е съпроводено от мотивацията.  Активатора на нашите действия са мислите, чувствата и желанията. Дейността и разумът винаги са целенасочени. Различността в ситуациите може да доведе до различно интерпретиране на един и същ обект, което се променя според мотивацията.  И тук ще вмъкна пак мислите на онзи велик човек от по-горните редове. Той разграничава в “за да” – мотиви, засягащи бъдещи мисловни проекции и намерения и в “защото” – мотиви, касаещи осъщественото действие в миналото. Действието също би могло да бъде  толкова значимо и определящо.

“Всеки ден човек си служи с предмети от обкръжаващата го среда, действа сред тях и върху тях, преодолява съпротивата им или се съобразява с нея, използва ги за постигане на своите цели….Във всекидневието се интересуваме от нещата, доколкото те са средства за постигане на определени цели.”

Малко се отклоних от идеята, но заспалото ми състояние рефлектира върху неподредените и несвързани на места мисли.

Та нека продължа с другата грешка.

Другата грешка е - твърдението, че нещо е невъзможно, защото ние не сме способни да го направим. И тук възниква въпросът, доколко е истински този свят. Всеки елемент вътре в него има хиляди лица, разгърнати във всичките си значения, спрямо това кой ги разглежда. Тази върховна реалност успява да обхване, спрямо своето многообразие, милиони страни на една реалност. И всяка от тези страни е по своему истинска. Надявам се да сте схванали на къде бия. Идеята е, че когато възникне даден проблем, който не може да бъде разрешен, започваме да усещаме различен света, който до преди това е бил възприеман като даденост.

Всекидневието, включва в себе си ежедневно появяващи се проблеми. Тяхното разрешаване става посредством възможностите на този свят. Но когато този проблем надхвърли границите на нормалния човешки потенциал за справяне, тогава естествено се стига до анализиране на настоящето. Впоследствие обаче възниква кризата на всекидневието. Разпадането на обичайното всекидневие води до съмнение. Ограничената представа води до болезнен сблъсък с реалността и нейната многостранност. Това естествено провокира страх. И усилията на човек в такава ситуация, често са насочени не към опит за възприемане на новата гледна точка, а към стремеж тя да се пречупи и вкара в идеята за старата такава. Надявам се да ме разберете.

Следваща грешка според Цицерон е отказът да оставим настрана дребнавите си предпочитания.

По тази има много какво да се говори. Но ще стана банална, та затова не съм мислила по нея.

Както и да е.

Продължавам със следващата, която е - Пренебрежението към развитието и усъвършенстването на духа и липсата на навик да четем и да учим. Ще кажа само това – абсолютизмът е заменен от възможностите, които имаме. Мисля, че с това изчерпвам отговора си.

Друга грешка е опитът да натрапваме на другите своите убеждения и своя начин на живот.

Изходът от подобна наивна и несъобразена, дори непремислена форма на поведение, спомага кризата на всекидневието. И сега следва въпросът – Защо? Защото всекидневието изключва съществуването на друга гледна точка, или по-скоро изключва нейната правилност, изхождайки от различността. Отговорът на тази гледна точка се крие само и единствено в догматичното мислене във всекидневието. Предполага се съществуване само на нещо, което вече е познато на опитността. А опитът често се взема предвид не само като лично преживяване, а като онаследяване на социалния смисъл, изобщо.

” Индивидуалната същност на всеки, неговият светоглед и най- вече нагласата му като отношение към Другия се изразява чрез думите, дори когато те са премълчани.” “Затова най-опасното от всички блага – езикът, е даден на човека…с него да покаже какво е…”.

По този мисловен и впоследствие писмен сценарии, ще заключа това.

Човешката природа е в основата на всичко, тя задава въпросите, но и в нея са скрити отговорите.

Гръцката дума за "субект" /hypokeimenon/ означава "това, което е залегнало в основата". Но Гадамер го превежда като "това, което остава непроменено, поддържайки процеса на всички промени".

Следователно границите, които човек сам създава в своя свят, са колкото ограничаващи, толкова и свободолюбиви.

Изморена от размишления относно човешките грешки, реших да се отпусна за пет минути на дивана.

Заспах.
Започнах да сънувам отново. Всичко беше толкова реално. Бях на терасата и пишех. Сякаш не бях заспивала. Отпих глътка от кафето си и погледнах напред. Но улисана в писане не съм забелязала, че пред мен всичко е изчезнало. Празно е. Няма стени, всичко е бяло. Необятно. Безкрайно бяло. Сама съм. Само аз, чашата ми с кафе и кутията ми с цигари. Отпуснах се спокойно на земята, стоях върху ситен, бял пясък. Чуваше се шумът на вълните. Обърнах се. Морето беше зад мен. Кристално чисто и синьо.

Затичах се и се гмурнах.

След това се събудих.