08:00ч... Забързано денят ми започна!
Тичане, чакане, без капчица спокойствие - картинката си заслужава!
Напрежението в малката ми душичка започва да расте!
Затворена, чакаща в неуютното пространство на кафето на Национална Художествена Академия, наблюдаваща околното, също толкова притеснено и напрегнато(по незнайни за мен причини), аз съм напълно изключила, рееща се в друго измерение.
В главата ми отеква само звукът от видеото за изложбата, пред очите ми са само проекти за дигитален печат.
След час вървейки по Г.М.Димитров, стигам до Интерпред. Хората ме гледат странно, или по-скоро аз си въобразявам.
Идеите се сипят в главата ми, около мен, навсякъде, ритам ги, отхвърлени те се скриват.Появяват се други, искам да ги спра, но не мога.
Продължавам, не обръщам внимание на нищо около себе си, просто вървя напрегнато, очакваща скоро да свърши всичко.
Запалвам цигара, на улицата съм(не било красиво една дама да се разхожда с цигара по улиците), но не ми пука.
Озовавам се пред табела:ПРЕМИНИ НА ОТСРЕЩНИЯ ТРОТОАР! Голяма е, но я заобикалям леко подразнена, че ме карат да пресичам бул.Драган Цанков.Xа, да не съм самоубиец?!? Просто ще заобиколя, дали ще падна в някоя дупка, или някой ще ме сгази, май нямам много избор.Затова продължих леко заобиколно, но по прекия път.
Стигам офиса на Иван(приятелят ми), заливам го с купища информация, която ме терзае, естествено свързана с изложбата. Отиваме на обяд, опитвам се да не мисля, запушвайки устата си с храна поне спестявам информация на околните(колеги на Иван). Потропвам нервно с крак, нямам време, отново хуквам из сиво-кафеникавите дебри на Борисовата градина.
Няколко целувки за чао... и се озовавам до Интерпред, хващам метрото и стигам до Софийски университет. Никак не я харесвам тази спирка, някак сива ми е, няма да навлизам в много подробности защо.
Продължавам в посока Шипка 6, влизам бързо, поглеждам за някоя интересна изложба, не, няма време, часовникът ми тиктака.
Взимам един кадастрон(трябва ми за портфолиото, за изложбата...) и излизам с гръм и трясък. Подминавам Софийския, стигам до бул. Васил Левски, има пешеходна пътека, не се оглеждам, и затова нямам време, витаеща някъде, мислеща само за едно, знаете какво..
Би-бип!!!- изсвири ми някакъв тролей, стресна ме, спрях да мисля.
Напрегнато и нахъсано, ала тип Джак Спароу се запътих към Военния клуб, трябваше да мина през майка ми(да я видя, а и имах да оправям портфолиото).
И там се забавих 1 час, времето летеше пред очите ми, изпаряваше се.
Изнервих се.
И тук последваха целувки за чао, които ме отпратиха към Office 1 Superstore, за да принтирам поредните неща за изложбата.
Там приключих бързо, с бойна стъпка се насочих към крайната дестинация, наречена: Асоциация Интегра на ул. "Цар Асен" № 96 .
Вървях, вървях, леко подтичквах, и хоп, за малко пак да бъда сгазена. Този път мина без би-бип, и по-добре, кому е нужно излишно напрежение.
Най-накрая спрях да мисля за това, което мисля цял ден и занимавам целият околен свят. Започнах да оглеждам хората,което иначе правя редовно, но този ден бях леко заета, или поне в началото. Странни индивиди имаше по улиците, едни такива различни, някои модерни, други облечени без грам вкус. Забързани и умислени, едни такива сиви и депресирани, на места се появяваше и някое цветно петно, да разведри малко обстановката.
Най-накрая стигнах светофара на Патриарха, там бях загледана от една приятно облечена девойка, към която отправих въпросителен поглед, леко изнервено. Последва усмивка, която малко ме смути.Чак ме накара да се почувствам виновна от това,че съм погледнала на криво. Както и да е. Запътих се аз към ония ми ти храсти, плъхестите, дето нощно време танцуват, понякога и денем, според зависи от настроението.
Къде е номер 96, по дяволите?!
Вървя като турист, оглеждам се и следя номерацията на сградите...и така 15 минути.
Ха, открих го, ами сега?!?
Изнервено започнах да кръжа около сградата. Отне ми 10 минути да се чудя дали наистина искам да го направя.
Ок, какво пък, ще се пробвам.
Изкачих се 6 етажа, най-накрая стигнах желаната дестинация.
Бях посрещната от един доста ведър тип, някак малко на гей ми приличаше, но пък симпатяга момчето.
-За конкурса ли сте?-попита ме усмихнато. Аз отговорих само с мхм.
Даде ми един плик, в който да сложа портфолиото, написах си името, адреса и имейла.
Последва една широка усмивка и пожелание за успех.Благодарих му и казах чао.
На слизане по стълбите се чувствах някак удовлетворена, щастлива, но и доста стресната, напрежението си беше още в мен, вероятно нямаше скоро да изчезне.
Спокойна и вече почти лазеща се отправих към вкъщи...
Финиширах в 15:44ч.
Няма коментари:
Публикуване на коментар