10.10.2011 г.

☂ Дъждовна компания ☂

снимка: автора

Събудих се от тишината, която беше обзела цялата хотелска стая. От време на време се чуваше леко покашляне от тоалетната. 
Аз продължавах да се въртя в леглото, обръщах се ту наляво, ту надясно. Мекотата на сатенирания памук докосващ кожата ми, се нуждаеше от моето присъствие. Лежах си, загледана и изумена от това, което се открива пред мен - златна рамка, с орнамент наподобяващ плитка, заобикаляща червен телевизор. Точно пред сутрешният ми, леко сънен поглед ми се показваше с цялата си пищна кичозност. Но на мен не ми се ставаше, преглътнах златното и затворих очи.
В стаята нахлу цигарен дим, натрапчив и горчив мирис на кафе и лек, сладникав, пролетен парфюм. Доста приятно и съблазнително.  Станах, направих си кафе и запалих цигара. Опитвах се да се събудя. Мънках нещо, стараех се да водя разговор, не ми се получаваше. Сънено ми беше. Стана девет, а той отиде на работа.
Останах сама, свободна и разполагаща със себе си и времето си цял ден.
Седнах на вградената пейка под прозореца. Пред мен оживяваше страховита и изумителна гледка. Подреденост и разпиляност, стъпаловидни клечки, съжителстващи с малки кокетни  кутийки. Движещи се червени, движещи се сини, движещи се всякакви цветове. Хора между тях, препречващи им пътя, погълнати от мисли и забързани. Растителност по покриви, блокове върху огромни дървета, или поне така изглеждаха. Изкусно подредени, спускащи се по склона на планината – високи, средни, ниски, по-ниски. Хиляди телевизионни антени, безброй климатици, сгради без комини, но с безчет гръмоотводи, стълби и стълбички, прегради, улички нагоре, улички надолу и няколко успоредни булеварда. А в дясно, леко загатнато се виждаше Южнокитайско море и един кораб за акцент – това бе Хонг Конг през моят хотелски прозорец. А аз, аз исках да полетя. Проблемът беше, че на 27-я етаж прозорците не се отварят. И по-добре.
Хората от съображение за сигурност са го направили. Не знаят дали някой с по-лабилна психика няма да се появи.
Но да, ето, появи се една девойка, която при гледката, която се отвори пред очите й, болезнено много искаше да полети. 

Нищо, аз ще си представям. Добра съм в това.
Летя. Подскачам от покрив на покрив. Накрая стигам върха на планината…
Гледката ми напомня на сънят, за който говорих в ____Human error”.

Сетих се за вчера и затова, че всичко от този ден ми е като сън. Спала съм като бебе, заради умората от късния полет. Дори не помня да съм сънувала много.
О, не, обърках се.
Сънувах, добре си спомням даже какво и кой. Сещате ли се за Райън Гослинг? Еми него сънувах. Приятели бяхме, доста добри приятели даже. Помня, шумно беше, оживено, смях, нецензурни думи, после пак смях, това чувах около себе си. Много и различни лица, познати и непознати. Слънце печеше, а ние се разхождахме в някакъв парк. Говорихме, смяхме се, аз го гледах с огромните си сини очи, слушах го и участвах доста активно в разговора.
Интересен сън беше, да, така мисля, но и само това помня. Приятели бяхме и аз го харесвах. Всички, които го видеха, го харесваха. Но важното беше, че ние бяхме приятели.
А това беше просто сън.

Замислих се. Помня, че предишната вечер, точно преди да се легна, гласно се възмущавах от златните нотки, пръснати по целия хотел – като се почне от 1 етаж, където е охраната, после се влезне в асансьора, който не е само златен, но и светлината вътре си сменя цветовете. Свети синьо, розово, зелено, жълто и .т.н., после стигам до 3 етаж, където се намира рецепцията. На този етаж е пълно с мебели ала тип мутро-барок.

А днес бях напълно сляпа относно кичът, който видях снощи.
Днес го подминах с лека погнуса и се влях в красивото – сутрешният и слънчев Хонг Конг и придружаващият го въздух, изпълнен с всякакви миризми – солени, сладки, карамелени, плодови, рибни – мирисът на реалността, мирисът на живота тук.

С по-силно Ману Чау в ушите, мръсотията по улиците и тротоарите изчезва. 
Безпардонно подминавам всеки срещнат. Те също ме подминават  с леко учуден поглед, но приятелски, забързани към ежедневието си.
Задръствания, коли под ъгъл, коли до мен, зад мен, пред мен.
Пешеходният светофар светва зелено и аз устремено се втурвам да намеря нещо бързо за хапване. Навсякъде има само китайска храна, не ми се яде това толкова рано сутрин. Продължавам да търся нещо апетитно и тестено по възможност. Намирам. Взимам си един сандвич с домати, пюре от яйца и някакъв китайски сос, малко маруля и ето ми я закуската.
Излизам и се запътвам към хотела. Чувствам се като у дома си, в свои води. Ходя наперено, не претендираща с това, че съм руса и със сини очи – рядкост тук, устремена към нещо и аз не знам какво. Просто си бързам, имам си работа. Да напиша това, което пиша сега.
Заваля. Ситен и приятен дъжд. Почти стигнах хотела.
Хората тичаха по тротоарите, криеха се всеки, с каквото имаше в ръка.
Стигнах. Качих се на асансьора до 3 етаж, такава беше системата в този хотел. Качваш се до рецепцията с един асансьор, после взимаш друг, за да си стигнеш до твоя етаж, с твоята си стая.
Влезнах в стаята ми. Седнах на пейката под прозореца и започнах да пиша.
Навън заваля порой.
Онези стъпаловидни сгради, които виждах сутринта, бяха скрити в мъгла.  
В дясно под мен се виждаше плувен басейн, пълен със състезатели. Тренираха. Треньорът им обикаляше нервно с чадър. Наставляваше ги. А те плуваха и изпълняваха. Във вода, под вода. Плуваха. Плуваха. Плуваха. А аз стоя и ги гледам, на топло и на сухо.

Погледнах към небето и видях колко бързо се движат облаците. Тук-там се появява някой заблуден и гладен орел.
Не спира да вали.
Изцяло сама съм в своето време.
Отново изпитвам желание да стана и да полетя, но не сама, а с дъждовните капки.

снимка: автора


1 коментар:

Анонимен каза...

Stavash vse po dobra v dushevnite izliania!