от Светломира Минкова, Иван Енчев и Александър Томов
Прескочихме до плажа само
за три дни, но останахме три месеца. Знаете как е – на морето всички сме царе,
нямаше как да се приберем навреме.
А и нямаше нужда –
времето беше само капка Меркурий върху плаца на Майката Вселена. Царуването,
което се отразяваше благосклонно на русите ни къдрици, инак действаше
пагубно... Принцът обаче намираше в това пагубно въздействие, нещо красиво и
съизмеримо с любовта си към принцесата, която вече месеци наред му се дърпаше.
А той беше безумно влюбен. Споменът за изгубената ѝ обувка редовно изплуваше в
съзнанието му и го преследваше в сънищата.
Но той често не сънуваше,
спираше го с евтина водка и долнопробна мастика. И все пак, на три дни си
позволяваше малко трезвеност, в която тъжно душеше обувката. В дъждовните дни
тя напомняше на ябълка с магнолия. Противоречието в аромата посяваше у него
мистична, дори сексуална възбуда към
тази обувка.
Такава беше силната му
любов към принцесата. Но при него по-скоро ставаше дума за едно неосъзнато
възмъжаване. Гласът му мутираше и ни забавляваше с мучащите си тонове. А за нас
по-важни бяха шотовете с текила.
***
Великият кон се събуди
призори. Вятърът, за разлика от друг път, идваше от юг. Затова миризмата на
печени чушки бягаше от нас. За сметка на това потта на капитана ни заслепяваше.
Беше тежка и натрапчива. Напомняше на риба и чесън. Капитанът иначе беше
начетен човек, но миришеше лошо, което потискаше хубавите му качества.
Едно от тях беше любовта
му към животните, в частност – конете. А огромен плюс на неговия личен беше
изваяната му шия, белязана по онзи специален начин. Знакът на любовната борба
не беше се изтрил през последните двадесет години. Този белег от нож остана
върху него, не само върху кожата, но също така в сънищата му. Оттук-нататък
животът му никога не беше същият. Обладан от спомени и безумици, съпътстващи го
ежедневно, той реши да си сипе една бира и да запали може би последната си
цигара.
Не знаеше обаче, че
ранобудният кон никога повече няма да се завърне в сънищата му...
***
Уханието на лято бавно се
прокрадваше през прозореца. Мислите на мухата в стаята се рееха безразборно.
Объркана, тя се блъскаше в стъклото и не знаеше как да поеме напред. Но любовта ѝ към комара нямаше как да бъде спряна, задържана и контролирана. А той от
другата страна жужеше, жаден за свежата кръв на спящото германче.
Герман беше тогава село,
известно по-скоро с честните си и знойни моми.
Жуженето, обаче, някак
задушаваше човешките му инстинкти.Той беше клоун по професия, а в цирка, сред
животните имаше много мухи. Но тази беше различна. Сякаш успяваше да прочете
мислите му. Объркваше го. Шмугваше се някъде, и когато той си помислеше за нея,
тя изведнъж изскачаше от нищото. С риск последното нещо, минаващо през главата ѝ, да е гъзът ѝ, тя сега напираше срещу тежкия прозорец на стаята. Любовта й
към гнусния кръвопиец я принуждаваше да рискува безсмисления си живот, за да го
отърве от мъчителното му желание. Безсмислен, но за сметка на това кратък
живот.
А междувременно
германските девойки бяха загубили своята честност и красота. Мухата най-сетне
откри правилния път, без да се размаже във витрината. Беше сред своите
приятели, щастлива и странно задоволена.
***
Гларус в небето летеше си
волно,
отразен от морето, той
търсеше ритъм,
и търсеше чайка, а нямаше
риба
изгубил надежда, реши да почине.
И кацна на камък, там
сред вълните,
реейки поглед, загледан в
скалите.
А там пък девойка,
влюбена лудо,
загледана в чайка –
мечтае за чудо.
Но няма го него, далеч на
война е.
Сънува го как се завръща.
Ридае.
А гларусът долу я гледа –
вкаменен, замислен,
спокоен,
наяден, наспан и
безгрижен,
крещи на скалата самотен.
И край него скорци,
корморани
вятъра брулят, и океана.
Девойката горе на хълма
сълзи лее. Мисълта й отлита.
А тя на скалата,
долу,
залита
и пада.
И се удави.
А край нея гларуси,
скорци, корморани
полетяха засмяни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар