 |
| снимка: автора |
На който му се е случвало от Джалан Ампанг да стигне до
Пасар Сени, ще знае какво е това Султан Мохамед.
Султан Мохамед е мръсен и гледа леко изпод вежди,
заобиколен е от контейнери за смет, гладни плъхове и нахални, мутирали
хлебарки. Има много приятели и познати. Никога не е сам. Султан Мохамед е
автобусната спирка срещу спирката на метрото Пасар Сени.
В неделя магазините за художествени материали работеха
до 5 след обяд, а ние не живеехме близо. Затова тръгнахме към 2:35, за да
стигнем до 2:50.
Жегата се впиваше във всяка молекула изпречила се на
пътя й. Листата на малкото дървета, покрай които минавахме, се опитваха да
запазят своята свежест, очаквайки небето да им изпрати едночасов дъжд, което
през този месец беше много малко вероятно.
Хубавото на Куала Лумпур е, че в богатата си и
подредена част има решение за лесно и по-хладно предвижване – под земята. Така и
стигнахме до спирката на метрото, което да ни отведе до платната и боите.
Битката пред всяка врата беше масова и
мълниеносна,
отблъскваща противника. Борехме
се да завземем територия във вид на стол, пейка или пространство, в което двата
ти крака и двете ти ръце да са спокойно движещи се. Притиснати от
„пространствени победители” се возихме около 15 минути.
Слънцето беше безпощадно на повърхността. В тунелите,
водещи до молове, булеварди и спирки на метро беше много шумно, трудно
проходимо, но хладно. В самото метро задължително трябва да
си облечен с яке (ако случайно е полупразно, което е рядкост), защото климатикът
е на нулата. Всяка поричка замръзва, всяко пръстче се вкаменява, докато не
дойде време да слизаш и да се впуснеш в нагорещения варел, наречен Куала Лумпур
през цялата година.
По това време на деня улиците в китайската част на
града са пълни и по-чисти след 8 вечерта, когато миризма от ферментирали
плодове и мърша, се рее спокойно до към 6 на следващата сутрин.
В ранния следобед плъховете не са толкова смели. Рядко
би могъл да видиш плъх заровил острата си муцуна в някой чувал, в ожесточено
търсене на желаното хапване. Това е по-нормално да се случи след 7 вечерта, не
защото започва да се стъмва и има по-малко хора, а защото тогава ще има
по-голям избор на кофа, чувал и торбичка, в която да поровиш за храна. Но виж,
хлебарките ни следват неотлъчно. В началото ми беше гнусно, ако някоя мине на
милиметри от крака ми, а аз примерно съм със сандали, но после свикнах и вече дори
ги гоня или ги настъпвам.
Нашето тяло
със съгласувано действащи органи, започна неистово да крещи за нещо в течно състояние,
което да утоли рязко настъпилата жажда. Обезводняването ни заведе до един доста
схлупен, скромен и приятен реге бар. На вратата ни посрещна весел младеж с расти.
Седнахме на първата сенчеста маса (сянката сваляше поне 3 градуса от това,
което се усещаше на слънце). Сервитьорката с тяло на индийска богиня (а и си
беше индийка), къси дънкови панталони и бяла ленена риза, нави чевръсто ръкави,
погледна ни с искрена усмивка и попита какво да ни донеса за пиене. Поръчахме
си две големи бири, които се надявахме да
закрепят положението докато намерим магазин, галерия или склад с художествени
материали. Изпихме ги за половин час и в 4 вече бяхме намерили мястото.
Материалите за художници бяха два пъти по-евтини от
тези, които си купувах в България, заради това и не избирах много-много, а
слагах до касата почти всичко, което ми хванеше окото. Накрая натоварени с по две
огромни найлонови торби, пълни с бои, пастели, въглени, тубос и платно навито
на руло се отправихме отново към реге бара, защото знаехме, че там поне ни чака
студената бира.
Седнахме на „нашата си маса” с Иван, взехме си по две
бири и започнахме да обсъждаме бъдещ бизнес с платна в България. На следващото
ми ходене до този склад имах за задача да говоря със собсвеника, който беше и
касиер и да го питам от къде ги взима, за да започна да задвижвам бъдещия си
бизнес. Улисани в разговори затова, колко ни е яко в Куала Лумпур и как можем
да пътуваме до красиви места, времето мина страшно бързо и вече беше станало 8.
Беше ни много интересно дали в реге бара се пуши трева и дали набития раста
барман не е напушен дори и в момента. Но по-скоро не би го направил. Законът в Малайзия предвижда смъртно наказание,
чрез обесване за трафик на наркотици и употребата на упойващи вещества. Мюсулманските
закони се спазват стриктно в тази страна, особено по отношение на дрогата.
 |
| снимка: автора |
Допих си бирата и реших, че съм гладна и е по-добре да
хващаме метрото обратно. Платихме си сметката и се запътихме устремено към
Султан Мохамед и Пасар Сени.
Вървях бързо, не се оглеждах и не си гледах в краката,
защото вече беше тъмно и животни дебнеха от и до всяка кофа за боклук.
Една матална кутийка от Кока Кола се търкулна на 2
метра от мен вдясно. Обърнах се за да видя какво се случва – беше плъх, който
ни погледна с погнуса и продължи да рови стремглаво в някакъв чувал. Изпищях
леко и побързах напред към по-светлата част на улицата. Иван започна да се
смее, но не защото беше по-смел, а просто защото не го беше видял. Стигнахме до
спирката и се качихме на метрото. На 5-тата
спирка слязохме. Eскалаторът
водеше към двете кули Петронас, в които имаше голям супер маркет. Взехме си бяло
вино и суши с идеята да седнем на открития басейн, на 2рия етаж на сградата, в
която живеем. Предложих да си вземем и плодове. Награбихме по килограм жълто и
зелено манго, гуава, авокадо, смърдящ и бодлив дуриан, ярко жълто хлебно дърво,
което има вкус на захарен памук, килограм сизигум (розова ябълка), розова питая
(драконов плод), два килограма мангустини (няма нищо общо с мангустата, която
ние знаем), един стрък розови и космати рамбутани и ярко зелена карамбола (звезден
плод). Видяхме нектарини и от носталгия си взехме килограм и половина.
Прибрахме се, оставихме всички материали, облякохме си
бански и слязохме на басейна с всичко, което си бяхме взели за вечеря. Взех и
две нектарини. Изядохме всичко, а това се оказаха най-вкусните и големи нектарини,
които някога бяхме яли.
Минаваше 11 вечерта. Иван реши да се отдаде на
интернет, а аз влязох да поплувам. Докато плувах си мислих за това, което ще си
припомня върху платното утре – онази красива индийка с очи на влюбена Шакти* и
тяло на танцуваща Лакшми**.
*
Шакти в индуизма е Великата Божествена Майка, влюбена
в Шива, олицетворение на първичната, космическа енергия.
** Лакшми е съпруга на Вишну, богинята на богатсвото, светлината,
мъдростта и щастието, носеща късмета, красотата и плодовитостта.
Няма коментари:
Публикуване на коментар